Светия е дума, която произхожда от гръцката дума "άγιος" (а̀гиос), означаваща "свети" или "светец" в Новия Завет, където е използвана за да опише последователите на Исус от Назарет.

ПРЕСТЪПНИК

“ Не може да се отвори нов път за тебе, ако не пожертваш стария”

Ямбол,  1 март 1996г., 22 часа

Дискотеката на бившата сграда на комсомола е препълнена с хора, копнеещи да задоволят плътските си страсти и похоти с алкохол, секс и щури купони. Изведнъж в дискотеката влязоха полицаи, които бързо се насочиха към масата на която бях с компания. Знаех, че идват за мен.

През досегашния ми 36-годишен живот, изпълнен с множество престъпления, съм бил задържан многократно при какви ли не обстоятелства, затова набързо опипах джобовете си, да не би в тях да има предмети заради които бих могъл да бъда уличен в престъпления. Знех, че нямам такива, но го направих, да не би да съм допуснал грешка.

Единият полицай ми каза:

- Хановски, трябва да дойдеш с нас в полицията, има разпореждане за задържането ти.

Хванаха ме за ръцете и ме отведоха отвън. Сложиха ми белезници, провериха ме за оръжие и ме закараха в полицията. Вратата на 14-та килия на ареста в гр. Ямбол, за кой ли път в досегашния ми изпълнен с престъпления и беззакония грешен живот, хлопна зад гърба ми. В тъмната мрачна и мръсна килия изпаднах в отчаяние не поради задържането ми, а поради отвращение от самия себе си. С последното си престъпление бях паднал много ниско морално и не можех да си го простя.

СЪСТЕЗАНИЯ ПО БОРБА

Името ми е Тодор Христов Тодоров /Хановски/. Роден съм на 06.09.1960г. в с. Маломир, Ямболско.

Животът ми започна да преминава като кинолента в паметта ми. Бях жизнерадостно малко дете, радващо се на всичко около себе си, и желаещо само доброто на всички и всичко.

Отдаваха ми се всички видове спорт, но най-много ме привличаше борбата. Може би, защото там се срещаха жива сила и интелект лице в лице. Изцяло за победата трябва да разчиташ единствено и изцяло на себе си, на собствените си способности. Започнах  да тренирам от много малък. Имах талант и смело сърце и не ме притесняваше това, че противниците ми са по-големи и по-едри от мен. На тренировките отдавах всичко от себе си с желание и любов.

На окръжните състезания когато съобщаваха имената на някой от титулуваните ми противници, които са били окръжни и републикански шампиони, съобщаваха и техните титли. Еди кой си, толкова пъти окръжен шампион, еди кой си, толкова пъти републикански шампион. Това неминуемо оказва влияние върху психиката на тези, които трябва да се срещнат в двубой с тях. Но в такива моменти треньорът ни винаги знаеше как и по какъв начин да стимулира възпитаниците си. Тогава той ми казваше:

- Тошко, знаеш ли защо толкова пъти те са били окръжни и републикански шампиони?

Аз го питах:

- Защо?

- Защото до сега те на са се борили с теб.

Победите идваха една след друга. Започнаха да ми викат ”детето чудо” и “гуменото човече”, защото бях достатъчно атлетичен и гъвкав и успявах да се освободя от всякакви хватки. Много бързо станах любимец на съдии, на треньори  и на публика. Чувствах любовта, уважението и специалното внимание и отношение към мен, но вече бях започнал да крада. Първо започнах да крада пари от родителите си, а после от съучениците си в училище, когато си събличаха горните дрехи и ги оставяха по закачалките. В пети клас постъпих в спортния интернат в с. Тенево и след година трима от най-добрите ни поискаха в София, в Спортния интернат “Олимпийски надежди”, но родителите ми не ми разрешиха.

Останах в Тенево, спортувах усилено и същевременно бях лидер във всички щуротии и продължавах да крада. Започнах и да лъжа. Поради таланта и успехите ми в спорта бях изключително самоуверен и правех всичко, което си поисках и каквото ми харесваше.

Един ден по-куражлиите момчета в интерната решаили, докато спя да скочат върху мен и да ме набият. Крадях  ги постоянно и се налагах над тях, но явно търпението им се беше изчерпало.

Бях си легнал и заспал, когато изведнъж се нахвърлиха върху мен. Нямаше отърване, всичките бяха добре тренирани и си разбираха от работата. Възпитателят дойде и ни разтърва. Всички казаха, че от дълго време ги крада и правя най-различни щуротии. Възпитателят каза на треньорите и на учителите в училище. Решиха да ми простят и да остана в спортния интернат, но родителите ми ме прибраха при тях в с. Маломир. Баща ми работеше като ел. монтьор и ел. техник, а майка ми беше кантарджийка в стопанството. Те не пиеха и не пушеха. Ходеха си на работа и по-голямото им внимание беше насочено към по-големия от мен с 4 години, брат Валентин.

Ходех на училище, на тренировки, но продължавах да крада, да пия и да пуша. Биех се със съучениците си и много често се биех и с по-големи от мен, за да защитя по-слабите. Бях общителен и жизнерадостен, но и много буен. Преминавах от клас в клас без да се подготвям предварително само с каквото запомня в час и каквото прочета в междучасията и поради това имах слаби оценки. Класната ни казваше на родителските срещи, че съм изключително умен, но не чета.

След едно окръжно първенство ме включиха в отбора на гр. Ямбол за Републиканско първенство по борба, което се проведе в с. Цонево, Варненски окръг. Първата среща загубих, а след това спечелих пет последователни победи. Останахме четирима, които да се преборим за първото място.

Вечерта преди последния ден на състезанието, хазяинът в когото бяхме настанени, заедно с още едно момче ни покани да изпием по една бира. Отначало отказах, но другото момче, което вече беше отпаднало от първенството каза:

- Хайде, една бира, голяма работа ще я изпикаеш.

На републиканските първенства, всеки ден преди да започнат срещите, минават през кантар. Ако надвишаваш повече от необходимите килограми, те декласират и те изключват от първенството.

Изпих една бира, после още една, след което отидохме при едни други момчета. Там пих още, ядох, и на другия ден след като ме притеглиха, бях значително по-тежък. Надвишавах доста над допустимите килограми. Оставаше около час преди да започне първенството и до тогава трябваше да сваля излишните килограми от себе си, за да мога да продължа участието си.

Треньорите ми ме грабнаха с обиколки на стадиона посред лято, след което ме завиха в един брезент, в който се изпотявах изобилно. Нямаше въздух, едвам дишах. Най-после ме отвиха. Минах отново през кантар и вече бях в допустимите норми на килограмите си.

Излязох да се боря с представителя на Сливен. Умората от бягането и от свалянето на килограми чрез изпотяване даде отрицателно въздействие върху мен и след кратка борба, аз бях победен и останах 4-ти на Републиканското.

На следващата година отново се класирах за Републиканското. И отново греховният ми начин на мислене и живот ме лишиха от участие в него. По време на подготовката преди състезанието бяхме на подготвителен лагер и спяхме в х-л България в Ямбол. Тогава откраднах пари на едно момче и след като се разбра, че аз съм извършил кражбата, ме отстраниха от отбора и така пропуснах Републиканското.

КРАЖБИ, АЛКОХОЛ И ЖЕНИ

Когато завърших основното си образование родителите ми ме записаха в училище за монтьори в гр.Ямбол. Нищо не разбирах от монтьорство и никога не съм имал желание да бъда монтьор, но баща ми си мислеше, че щом той е монтьор, то и синът му трябва да бъде монтьор.

Когато ме искаха в спортния интернат в София, той каза на дошлите треньори от Ямбол:

- Аз син за спортист нямам. Какъвто съм аз, такъв ще бъде и той.

И така започнах в първи курс. Продължавах да крада. От начало крадях само от квартирите на познати момчета, в които бях ходил преди това. По късно започнах да крада из целия град. Спрях да ходя на тренировки по борба.

Поради неизвинени отсъствия и непристойно поведение бях изключен още по средата на първи курс и се преместих в Пловдив.

Там също вдигнаха ръце от мен и след като свърших годината, ми казаха, че е по-добре да се върна в Ямбол. Така и направих. Върнах се в старото си училище. Преди началото на втори курс се случи така, че от няколко училища бяхме на бригада в родното ми село. Водех съучениците си на новобрански, пиехме и правехме поразии. Когато другите курсове отиваха на полето за да работят, аз водех нашия курс на разходка в гората като протест срещу изключването на едно от момчетата. По време на тази бригада курсовата ми ме изгони няколко пъти, но после ме приемаше отново. По средата на втори курс, докато курсовата ни беше на специализация, нейният заместник ме изключи.

Малко преди да ме изключат за втори път, между училищата се проведе турнир по борба. Без да съм тренирал повече от година станах втори. След като ме изключваха на няколко пъти, треньорите на ямболския отбор по борба говориха с мен да започна да тренирам при тях, но аз бях изгубил всякакво желание за това. Харесваше ми да съм свободен и да правя каквото си искам. Последваха около две години скитнически живот, от град на град, из цяла България, изпълнен с кражби, алкохол и жени.

Родителите ми правеха всичко възможно, за да спрат този ми начин на живот, но никой и нищо не беше в състояние да ме спре и промени. Бях непокорен и необуздан авантюрист. Задържаха ме няколко пъти поради това, че нямам документи. Веднъж в София и заради това, че нямах пари да си платя сметката в известно заведение, в което се събираха само известни личности от страната ни /по време на комунизма/. Крадях много, спях по хотели, ходех по заведения, а когато в някой момент останех без пари, отново отивах в някой скъп и хубав ресторант, ядях, пиех и си тръгвах без да плащам. Но тогава ме хванаха. Винаги съм се обличал с това, което е модно в момента. През онези години, тези които имаха дънки във всеки град, се брояха на пръсти, с изключение на София, където тези, които си го позволяваха бяха значително повече.

Сервитьорът ми каза:

- Малкия, дънкито и якето ти - което беше на петна като на леопард - ще оправят сметката ти.

- Ти добре ли си бе, аз гол ли ще ходя?

- Няма страшно момче, ще ти дам едни дочени дрехи.

- Нищо няма да получиш - му отвърнах аз

- Тогава ще повикам милиция

- Викай когото си искаш, но няма да сваля дрехите си.

Прибраха ме в милицията, докато установят кой съм и от къде съм. Дойде баща ми. Освободиха ме, и като излязох от там отново тръгнах да обикалям страната. А тогава баща ми викаше след мен:

- Тошко, върни се при нас, ние с майка ти ще те гледаме, ти нищо няма да правиш, само стой при нас!

Колко мъка съм причинявал на родителите си!

ПРЕДУПРЕЖДЕНИЕ

Веднъж, след като откраднах значителна сума пари за онова време, от един ямболски фотограф, заминах за Костенец. Там познавах три момичета, с които се бях запознал в Ямбол и с които известно време обикаляхме страната. Бях решил да отида да ги видя. Във вагон-ресторанта се напих доста здраво. Слязох в Костенец и видях едно от момичетата. Казах й че ще отида да си взема хотел, за да поспя малко, а тя да се обади на другите момичета и вечерта си определихме среща. Купих си неща за ядене отидох в хотела, правех си свалки с една администраторка, после се качих в стаята си и заспах. Събудих се много гладен и се нахвърлих върху храната с голям апетит. След малко дойде администраторката с един мъж, който каза:

- А, гледай го ти, той ми яде от салама

Аз, абсолютно сигурен, че саламът е мой му отвърнах:

- Как така ти ям от салама, бе. Този салам си е мой, аз си го купих преди да дойда тук.

Тогава те започнаха да ми се смеят и ми обясниха, че докато съм спял, този мъж е наел стаята в хотела. Помъчили са се да ме събудят, но не са успели. Тогава той си оставил салама до моя багаж и излязъл. Разбрахме се, че е станало недоразумение и аз му го платих.

Имам много още невероятно интересни случки, но написването на това свидетелство не е с цел да опиша живота си като художествен роман. Искам само да ви кажа още нещо за живота си през този период, за едно от трите момичета, с които бяхме за известно време в един мой приятел от Стара Загора, която се казваше Женя. Вечерта, след като се  напихме, вместо да й кажа на име: ”Женя, хайде да си лягаме”, аз съм й казал: ”Жена, хайде да си лягаме”, на което всички тогава много се смяхме. Същото това момиче тогава като виждаше начина ми на живот казваше:

- Тошо, ако продължаваш така, много години затвор ще лежиш!

ЗАТВОР ЗА НЕПЪЛНОЛЕТНИ

До тогава все още не бях влизал в затвора и представа си нямах за това, което ме очакваше. Предстоеше ми казарма. През есента на 1977г. се записах в предказармена школа за шофьори в с. Коньовец, Ямболско. По време на една отпуска в Ямбол бях заловен по време на кражба. В милицията си признах за всички кражби, които помнех, че съм извършил, но имаше толкова много, които не казах, защото не ги помнех всичките. А те бяха толкова много, много, много. Искрено съжалявах и плаках за всичко сторено от мен. Казаха ми, че ще има дело, но ме оставиха да завърша предказармената школа. Взех си изпита по теория, а вечерта преди изпита по кормуване се напих до краен предел. На следващия ден не можех да взема изпита и трябваше да се явя отново, след като взема 4 часа допълнително кормуване. Не се явих отново.

В края на август 1978г. влязох в затвора за непълнолетни в Бойчиновци с присъда 1 година и 6 месеца. Всичко, което не знаех за престъпния начин на живот, го научих там. Продължавах да бъда буен и непокорен. Преди Боян Петракиев /барона/ да се върне отново в Бойчиновци, бяхме заедно в един отряд. След година излязох с измамното чувство, което сега разбрах, че съм имал тогава. А то бе, че знам много повече за живота от всички останали хора. Продължавах да крада, да пия и да водя безотговорен начин на живот. Това, че уж знаех повече за живота не ми помагаше.

Шест месеца след изтърпяването на първата ми присъда, през март 1980г., отново влязох в затвора с присъда 1 година и 6 месеца. Пак за кражба. Този път не признах всичките си кражби, но щом си рецидивист /лице, което извършва едни и същи престъпления/ и за една кражба да те хванат е достатъчно, за да получиш голяма присъда. Първия път за множество кражби и за голяма сума пари получих 1г. и 6м., а втория път за една кражба и малка сума отново получих 1г. и 6м.

Измина година и два месеца и на 13.04.1981г. излязох отново на свобода. Все още не бях изгубил напълно чистотата на сърцето си и докато бях в затвора съжалявах за всичкото зло сторено от мен. Казвах си, че повече няма да живея по престъпен начин, но след освобождаването ми много бързо забравих всичките си мисли и желания за добродетелен живот и отново започнах с престъпления и беззакония.

НА КОСЪМ ОТ СМЪРТТА

На 25.09.1981г. ми оставаше още 1 седмица до влизането ми в казарма. Бях подписал 5 годишен договор за работа в Кремиковци, но за 1 месец трябваше да вляза в казармата. Тогава казармената служба беше 2 години.

През слънчевия следобед на този прекрасен летен ден, аз и приятелят ми Красимир стояхме на сянка пред ”Дина”, в центъра на Ямбол и бяхме решили вечерта да ходим на ресторант.

Видяхме се с една моя първа братовчетка, която беше с нейна приятелка и променихме  първоначалното си решение, така че заедно с тях отидохме на ресторант “Златен рог”. След известно време те поискаха да си тръгваме. Казах им, че не съм свикнал да се прибирам рано и ако искат, могат да си тръгват и те направиха точно това. Късно вечерта тръгнахме да се прибираме. Отвън пред ресторанта имаше компания от около десет момчета с едно момиче. Едно от тези момчета удари шамар на приятеля ми, след което се извини, защото бил го объркал и всички заедно тръгнахме през градската градина към центъра на града.

Аз прегърнах това момче, което беше ударило приятеля ми, умишлено забавих вървежа си и така го отделих на голямо разстояние от неговите приятели. Хвърлих го на земята по гръб и му нанесох побой. В един момент той пропълзя и избяга, настигна приятелите си и всички заедно вече ме чакаха на моста пред хотел ”Тунджа”. Приятелят ми, след като ги видя избяга, но не и аз. Как ще бягам? Тогава в мен имаше изградено самочувствие и увереност на голям мъжкар, който не се бои и не бяга от нищо. Тялото ми беше изключително тренирано от спорта и аз се бях бил толкова много пъти. Тръгнах срещу тях без никакъв страх и колебание. По време на боя, в който получавах и раздавах удари, в един момент получих здрав ритник от ляво в корема. Преряза ме непоносима болка и паднах на колене. Изведнъж ме засипаха с удари и ритници. Изгубих съзнание.

След като са ме видели, че изобщо не мърдам, те решили да ме хвърлят през моста в река Тунджа. Това неминуемо щял да бъде краят на моя земен живот, но за мой късмет, с тях е имало едно момиче, което се е уплашило от тяхното решение. То хукнало да бяга към центъра на града и да вика изпълнено със страх и уплаха. Тогава всички са ме оставили и избягали. Дойдох в съзнание, но не можех да помръдна от болка. И до сега не мога да си обясня как и по какъв начин съм се прибрал до леля си в квартал Каргона. Озовах се пред нейната врата като лежах на пода и чуках. Отвориха ми и ме прибраха. Отказвах да отида на лекар, но болките ми в коремната област ставаха непоносими. Откараха ме с кола в болницата и при прегледа се установи, че далакът ми е спукан. Оперираха ме, но се оказа неуспешно. Когато са изваждали далака ми, лекарите са наранили зад стомашната жлеза и са ме зашили така, без да ми поставят дренажи за прочистване на кръвта. Примирах от болка. Повръщах и се подувах целия като плондер, но търпях и не се обаждах, като си мислех, че всичко ще премине, че това е нормално състояние след операция.

След седмица забелязаха, че съм целия подут и се оказа, че всичко в мен е кръв и гной. Получил съм субферичен абсцес. Повикали са родителите ми и са поискали съгласието им за нова операция, като са им обяснили, че състоянието в което се намирам е критично и безнадеждно и не знаят дали ще оживея.

ОЖИВЯХ! Няколко седмици след операцията ме прехвърлиха в Пловдив и след три месеца на 25.12.1981г. бях изписан от болницата кожа и кости. Едвам ходех, бях с изваден далак и оперирана задстомашна железа. Казаха ми да спазвам постоянно строга диета. Дадоха ми списък с какво не трябва да се храня, за да не се получи възпаление на задстомашната ми жлеза. Не трябваше да пия и да пуша, а тази диета трябваше да я спазвам цял живот. Нищо не спазвах. Бях на 22 години. Казах си: ”Каквото живях, живях. Продължавам да живея както си искам, пък докогато издържа!”

ПОБОЙ

Продължих да посещавам заведения, да пия, да пуша и да върша престъпления. Никой и нищо не можеше да ме отърве от самоунищожението, на което сам се бях обрекъл.

През 1982г. получих 7 годишна присъда за грабеж, но останах на свобода до влизането на присъдата ми в сила. Не се пазех и получих следоперационна херния. Няколко дена след изписването ми от болницата едвам вървях и се възстановявах от операция, когато у нас дойде братовчед ми Георги Шкодров. Той поиска да отидем на Каравеловското ханче. Момичето за което той беше сгоден, но вече не живееха заедно, беше там сервитьорка. Казах му:

- Гошо, виждаш в какво състояние съм, не искам да правиш никакви скандали, защото едва ли ще мога да ти помогна.

- Няма страшно братовчед - отвърна той - Отиваме, хапваме, пийваме, ще си прекараме добре и ще спим у сестра ми - мъжът й беше лекар в селото и те спяха на втория етаж на лечебното заведение.

Оркестърът свиреше, заведението беше пълно, но ни намериха маса. Изпихме по няколко питиета и Гошо започна да дърпа и да се дразни с бившата си жена, която вече си имала приятел от оркестъра.

Излязохме на чист въздух извън заведението, когато висок едър и здрав мъж тръгна срещу нас:

- Какво искаш от нея още бе? Всичко е свършило, каквото било, било, защо я дърпаш?

Този голям и разгневен мъж блъсна силно братовчед ми и той се затъркаля по стълбата на кълбета. След това се насочи към мен. Знаех, че нямам никакъв шанс срещу този голям мъж и си послужих с хитрост. Дадох му да разбере, че нямам никакво желание да се бия и му казах:

- Приятел, ти си напълно прав. Братовчед ми допусна грешка и си заслужава боя, но той повече няма да я закача.

Тези думи видимо го успокоиха, той спря до мен и започнахме да си говорим.

В един момент, когато той ни най-малко очакваше, аз го хванах с двете си ръце за реверите на сакото му, рязко и много бързо му нанесох силен удар с коляно в слабините. Той издаде силен вик на болка, преведе се напред през кръста и изметна главата си напред. Тогава му нанесох силен рязък прав удар в лицето и той се строполи на земята. Всичко стана за секунди. Хванах братовчед си и тръгнахме към Каравелово. Започнаха да ни търсят с коли като обикаляха между ханчето и селото. Навлязохме в началото на селото и една от колите спря до нас. От нея слязоха доста хора и ни подгониха. Бягахме покрай една сграда, а покрай нас прехвърчаха бутилки и камъни, с които ни замерваха. В един момент те вече бяха много близо до нас. Братовчед ми преплете крака и падна на земята, а аз не знам как прескочих оградата до която бягах и без да я докосна, се намерих от другата страна, като паднах на колене. Пропълзях бързо и се докопах до един кокошарник, притаих дъх без да мърдам.

- А, това е Гошо, другия, другия ни трябва - говореше разпалено и разгневено човека когото бях ударил.

- Ще го намерим, няма да му се размине - успокояваха го другите.

Слушах ги, не мърдах и дори мисля, че и не дишах. Обикаляха около къщата, но не влязоха в нея. След време утихна.

Огледах къщата и излязох от там, откъдето си мислех, че едва ли ще има някой. Дълго обикалях около селото и сутринта се прибрах в братовчедка ми. Гошо беше у тях. Момчетата от персонала на ханчето, които познаваха Гошо и сестра му и зет му – лекаря, са го закарали у тях. А човекът, на когото съм разбил носа, получил медицинска помощ.

КАТАСТРОФА

На следващия ден, когато пътувахме с кола, ние видяхме къщата и сградата където се беше случила среднощната гонка. Видях оградата и не можех нито да проумея, нито да си обясня как съм я скочил. Оградата беше висока и широка. Дори и здрав, аз не бих могъл да я скоча. Ако тогава ме бяха хванали тези разгневени мъже, които не знаеха нищо за операцията ми, а и да знаеха това едва ли би ги спряло, щяха да ме пребият.

Вечерта на 27.12.1982г. след обилна почерпка с алкохол в ресторанта на с.Маломир, около 23 часа, заедно с братовчед ми Георги, потеглихме с кола отново за Каравеловското ханче.

В един момент и двамата сме заспали, така че колата е излязла от пътя близо до село Коневец и многократно започнала да се преобръща по нанадолнището встрани. Това ме събуди! Имах чувството, че никога няма да спре да се преобръща. Накрая спря, цялата смачкана на, четирите си колела. След толкова много преобръщания и цялата кола смачкана, ние останахме почти невредими, като се изключат няколко белези по лицето ми. Не знам колко време сме стояли безмълвни в тишината, уплашени от случилото се, но в един момент чух гласа на братовчед си, който ме питаше:

- Тошо, жив ли си?

- Жив съм, нищо ми няма.

Тогава той светна със запалка, видя лицето ми и каза:

- Аз отивам да се беся.

Излезе от колата и се изгуби в тъмнината. Опипах лицето си и тогава разбрах, че горната част от носа ми буквално е отлепена от челото ми. Веднага ми стана ясно какво го е уплашило. Не можех да оставя колата и да се прибера. Много хора знаеха, че тръгнахме заедно. Те даже бяха скрили ключовете на колата, но след като ги заплашиха, ми ги дадоха. Не, не мога да се махна от това място, казах си аз, ако Гошо направи това, което каза, а уплахата му беше много голяма. Тогава какво ще си кажат и помислят хората. ”Ще стоя тук - реших аз – и да става каквото ще.”

Започна да се разсъмва когато чух стъпки и гласа на братовчед си:

- Тошо, тук ли си? Добре ли си?

Олекна ми , успокоих се, усмихнах се и го попитах:

- Какво направи ти бе? Къде беше?

- Бях тук наблизо в едни кошари. Казах на хората там, че съм се обърнал с кола, легнах и заспах.

ХУЛИГАНСТВО

Една вечер в центъра на града се срещнахме с Гошо Алтъна, който също е лежал в затвора. Той едвам ходеше и ми каза, че бил  наръган с нож на няколко места, но избягал от болницата. Отидохме в дискотеката на “Безистена”. Пихме по няколко питиета и решихме да се преместим в друго заведение. На излизане от заведението, Гошо се скара с управителя и аз му казах няколко остри думи, след което продължихме по стълбите нагоре, за да излезем от заведението. Тогава чух бармана да казва, че много ми е станало и дълго време са ме търпели. Тръгнахме към “Мечата дупка”. Чух, че някой бяга след нас. Обърнах се рязко и видях бармана на заведението, който тичаше срещу мен с вдигната ръка за удар. Искаше да ме удари без да се спира, малко след него беше управителят Доньо Лалето, който беше висок и едър мъж. Отскочих встрани от бягащия срещу мен и го ритнах силно в слабините с крак. Нанесох му бързо няколко поредни удара и той падна. Управителят спря на метър два от мен и започнахме да се дебнем. В удобен за мен момент го ударих в лицето, но той понесе удара и на свой ред ми отвърна с удар. Веднага съобразих, че е опитен и носи на бой. За това бързо реших да го съборя чрез борба. Когато той посегна да ме удари аз го хванах с лявата ръка за китката, обърнах се бързо с гръб към него, наведох се и го хвърлих през рамото си по гръб.

Тогава извиках на Гошо Алтъна да бяга от това място, защото той едвам се движеше и той хукна да бяга. Докато ние с управителя сме се дебнали, барманът е припълзял и се е  върнал в заведението. Извикал още негови хора. Видях ги, че бягат към мен и реших да прекрача проснатия по гръб управител и да бягам далеч от това място, когато изведнъж ръцете му ме хванаха за десния крак. Опъвах крака си и ръцете му се приплъзваха до обувката ми. Той се хвана здраво за нея, опитвайки се да ме задържи докато дойдат другите. Обърнах се и ги видях на няколко метра до мен. Бързо събух обувката си, която беше от тези без връзки. Тя остана в ръцете му,  а аз хукнах със всички сили да бягам с един обут и с един събут крак.

За това хулиганство с побой получих още две години затвор. На 13.01.1983г. седем годишната ми присъда влезе в изпълнение. Вкараха ме в Бургаския затвор.

Години по-късно осъзнах, че ако тогава не бях влязъл в затвора, до няколко месеца, щях да съм мъртъв, поради нездравословния си начин на живот.

КОШМАРЪТ НА ЗАТВОРА

Изминаха няколко месеца от началото на присъдата ми и всички, които по преценка на управата бяхме по-буйни и непослушни от останалите затворници ни преведоха с автобус в Пазарджишкия затвор. Там престоях около година и половина и след множество нарушения на вътрешния правилник, отново ме върнаха в Бургаския затвор. Колкото повече се увеличаваше престоят ми в затвора толкова по-буен, невъздържан и озлобен ставах. Занимавах се с всичко, което е забранено, не признавах никой и нищо. Биех се със затворници, биех се и със старшини. Говорех срещу администрацията на затвора и организирах затворниците за най-различни неща срещу управата там.

На 24.05.1986г. сутринта около 9 часа, започнах да удрям по вратата на килията с ритници. Постовият надзирател отключи вратата с ел.копче от поста си. Излязох в салона и се запътих към тоалетната. Всички килии в салона бяха заключени. Старшината се развика след мен да се връщам в килията. Казах му, че няма да се върна, защото е празник и че не трябва да ни държат цял ден заключени по килиите. Той се ядоса, взе палката си и хукна срещу мен. Посегна да ме удари, но успях да избегна удара и го блъснах към стената. Той отново се нахвърли срещу мен и аз пак го блъснах в другата стена. Имаше затворници в салона, които работеха домакинска работа в затвора и ни разтърваха. Старшината продължаваше да вика, псува и да ми казва да се прибирам в килията, след което рязко ме ритна с крак в слабините, но удара му не беше особено точен и болезнен за мен, ала беше достатъчен за да ме ядоса до краен предел. С няколко удара с ръце го съборих на земята и кръв текна от носа му. Видях, че е изпуснал палката си. Взех я, застанах срещу него и започнах да му крещя с обидни думи. Веднага дойдоха няколко старшини от другите етажи, които ни наобиколиха и ми викаха да хвърля палката и да се прибера в килията. Хвърлих им я, прибрах се в килията и те заключиха след мен. Половин час след този случай дойдоха доста полицаи заедно с един от офицерите на затвора - Иван Георгиев по прякор Черния капитан. Сложиха ми белезници и ме свалиха на първия етаж. Вкараха ме в една стая и ме почнаха, кой с юмруци, кой с крака, кой както може. Спираха за момент, питаха ме ще напиша ли обяснение как съм бил старшината и след като чуеха от мен отговор, че нищо няма да пиша, защото никой не съм бил, те ме почваха отново. Същата процедура се повтаряше не знам вече за кой ли път? Аз им отговарях все едно и също нещо:

- Нищо няма да пиша и никого не съм бил.

Най-после ме оставиха в една стая, която имаше чешма. Пъхнах си главата под нея и не знам колко време стоях под обилно течащата вода върху главата си. Изкараха ме оттам и ме запечатаха във втори следствен салон (запечатка означава отделен от другите затворници в специално пригоден салон). И затворници и служители внимаваха какво говорят и как да се държат с мен, защото бях непредвидим и непредсказуем в думите и постъпките си.

Всички очакваха само лошо от мен и аз им го предлагах всекидневно. Постоянно ме наказваха за най-различни нарушения и аз постоянно изкарвах себе си прав, а другите виновни. Много пъти бях запечатван в тежките салони. Бях отделян с месеци от другите затворници в тези специално приспособени килии за затворници, създаващи проблеми.

Въпреки, че не завърших средното си образование, никога не преставах да чета художествена литература, вестници и списания. Прочел съм много книги, включително и световна класика. Бях изключително любознателен и винаги следях и четях новите и всякаква светска хроника. Решавах кръстословици, а също и съставях такива. Но за съжаление всичкото си знание го използвах за вършене на отрицателни неща, а после изопачавах и нареждах така нещата за да се оневинявам. За това, че бях системен  нарушител на реда с множество наказания, ме заведоха на съд в гр. Бургас и ми отнеха работните дни за 1г. и 6 м. Когато работиш два дни ти се признава, че си изтърпял три дни и по този начин, колкото повече работни дни имаш, толкова повече се намаля от присъдата ти. Но има член в наказателния Кодекс, който гласи, че когато си системен нарушител на вътрешният правилник в затвора и имаш множество наказания, то заради тези нарушения, чрез съд, могат да ти отнемат една част от работните дни по преценка на съда, най-много до три години. На мен ми отнеха работните дни за 1г. и шест месеца. Най-лошото от всичко това беше, че в себе си не намирах никаква вина, а за всичко отрицателно, което ми се случваше обвинявах другите. Станах мнителен, недоверчив и изгубих любовта и уважението към хората. В началните си години, никога не съм се имал вътрешно в себе си за престъпник, но постепенно се бях превърнал точно в такъв, без да го осъзнавам. Когато бях малък се възмущавах от злото, от лъжата и фалша. По филмите и в реалността винаги бях за доброто, истината и нелицемерието. През комунизма никога не се е говорило открито за престъпността по медиите и аз си мислех, че щом по-големите от мен хора ми казват да не правя това и това, то и самите те не го правят. Така си мислех, защото имах чудесни родители, които не пиеха, не пушеха и никога не са имали проблеми с полицията, и с прави сърца. Когато пораснах разбрах, че по-големите от мен хора също като мен вършат беззакония, тогава още повече започнах да ги върша.

Закоравяването и изстиването на сърцето ми ставаше все по-голямо и по-голямо. Отговарях на злото със зло и не можех да осъзная, че самият аз се бях превърнал в зло. Вече когато гледах филмите, не бях за доброто, а когато престъпниците правеха грешки, аз се поучавах от тях. Същевременно спортувах постоянно и усилено и въпреки операциите, здравето ми се възстанови напълно. Никога не спазвах диети и никога задстомашната ми жлеза не се възпали. Тази седемгодишна присъда беше кошмарна за мен. Постоянно от сутринта до вечерта бях в закононарушения и по цяла вечер мислех как на другия ден да се оправдавам пред управата и по какъв начин да излизам невинен от всяка ситуация. Имах чувството, че никога не съм бил извън затвора и че едва ли някога ще си изляза на свобода. Всичко това беше поради постоянното ми свръхнапрежение, в което се намирах вследствие на непослушанието си.

ОПИТИ ЗА УБИЙСТВО

Най-после, на 09.11.1988г., за моя радост и за радост на администрацията и на затворниците, аз излязох от затвора. Дългоочакваната и жадувана от мен свобода най-после дойде, но аз си оставах вътрешно затворник, независимо дали бях в затвора или извън него. Бях изпълнен с гняв и неприязън към всички и всичко. Всичко, каквото бях преживял, си беше вътре в мен.

След кратък престой на вън, на 28.02.1989г., влязох отново в затвора с 5 годишна присъда за грабеж. Закоравяването и изстиването на сърцето ми ставаше все по-голямо и по-голямо. След 10.11.1989г. обстановката в затворите стана напрегната и непредвидима. Един по един започнаха бунтовете в затворите по цялата страна. Не желая да описвам подробности за бунта в Бургаския затвор. Това изживяване на никого не го пожелавам. Зная толкова много неща за истинското развитие на обстоятелствата в този затвор, защото аз самият бях постоянно забъркан в тях и имах предварителна информация. Бях един от организаторите на стачката в затвора, която с определени провокативни действия от страна на служителите, се превърна в бунт. Само отделно за този бунт може да се напише цял роман. В тези смътни години в затворите дойдоха да работят бивши служители на Държавна сигурност, които имаха специално отношение към хора, които по досие ги считаха като непоправими. Имам няколко случая, в които много хитро, без да се разбере от други хора, искаха да се освободят от моето присъствие за винаги, но аз предварително предусещах скроените им замисли. Това се случваше, когато ме затваряха в тежките салони, поради неспазването на вътрешния правилник за ред.

Веднъж в един късен следобед старшините ме извикаха и ми казаха, че има нареждане да ме отделят от другите затворници във втори следствен салон. Винаги, когато са ме запечатвали е имало защо, но в този момент не бях сторил нищо и за това започнах да викам и да обиждам служителите. Свалиха ме във втори следствен салон. Сложиха ме сам в килия без осветление. Кабелът на осветлението беше прерязан, и стърчаха две оголени жици.

В първи и втори следствени салони през вечерта осветлението не се изгася никога, за да могат постоянно да ни наблюдават и там никога по принцип не може да има килия с повредено осветление. Поисках да отстранят повредата, но ми казаха, че тази нощ ще изкарам така, а на следващия ден щели да го оправят. След като раздадоха вечерята разбрах, че вратата на килията ми не се заключва. Обясниха ми, че имало някаква повреда. Тогава се развиках, че по закон нямат право да ме държат в отключена килия във втори следствен салон, която отгоре на всичко е и без осветление. Поисках да ме преместят в напълно оправена килия. Те започнаха да се споглеждат и ми отговориха, че не могат да ме преместят в друга килия, защото имало изрична заповед да бъда точно в тази!

Мина нощната проверка и аз се барикадирах вътре в килията. Издърпах леглата до вратата и наредих железните шкафове. Направих така, че ако решат да влязат при мен посред нощ, аз да ги усетя. Тогава са качих на прозореца и с викове предупредих останалите затворници за положението, в което се намирам и ако се случи нещо с мен да знаят, че е умишлено и предварително уговорено. Не спях. Стоях буден до прозореца, за да не ми хвърлят през него упойващи вещества. В късните часове чух тих говор пред вратата на килията си. Шушукаха си тихо, тогава на глас им казах:

- Господа, барикадирал съм се отвътре доста здраво. В момента в който решите да влезете при мен, веднага започвам да викам през прозореца. Така, че на всички да стане известно това, което сте решили да правите с мен.

Те продължиха да шушукат, а аз продължавах да им говоря:

- Много зор ще видите докато влезете, а през това време аз ще вдигна целия затвор и всички ще разберат злите ви намерения.

Постоях още малко и всичко утихна.

- Бъдете сигурни - продължавах да говоря аз - че до сутринта няма да мигна. За това не се опитвайте да хитрувате.

Така продължих почти до сутринта. Всеки път когато чуех шум до вратата, аз говорех едно и също нещо. Съмна се. Започнаха да отварят килиите за сутрешна проверка. Разбарикадирах килията, застанах до вратата и гледах навън в  салона през тясната шпионка на вратата. Старшината отключи останалите килии, направи проверка, стигна до килията, в която бях аз, погледна към нея, но не дойде при мен. Гледах през тясната шпионка как другите отиваха до тоалетната и се връщаха, спираха до моята врата, гледаха я, цъкаха с език и се прибираха. Всички знаеха, че вечерта бях вдигнал голям шум за това, че ме поставят в тази килия и сега бяха в недоумение. Най-после аз сам си излязох от килията. Отидох при старшината и го попитах защо не влязъл при мен за проверка. Той само се усмихна и нищо не каза. След време той е споделил с негови близки затворници, че същата вечер е бил отзован от поста и понеже очаквал, че е станало нещо нередно, за това не дошъл при мен за проверка. Ако е станало нещо нередно, той не е искал да има нищо общо със случая.

Има и други много интересни ситуации, но не желая да ги описвам. Станах мълчалив. Нямах доверие в никого и нищо. В мен нямаше никаква радост. Озлоблението ми с всеки изминал ден все повече и повече се усилваше. Тренирах усилено културизъм, карах се постоянно със служителите в затвора за какво ли не. В мен нарастваше желанието за отмъщение. Тренирах на обяд час и половина и привечер два часа. По него време щангите не бяха на карето, а в клубовете по салоните. Тялото ми стана изключително здраво и оформено. Не чувствах никаква умора и станах изключително издръжлив физически. На 07.09.1992г. излязох от затвора на 32г., от които 12 прекарани вътре.

Още на същия ден постъпих в болницата на Бургас. За 20 дни престой в нея се стопих напълно. Правиха ми промивки и какви ли не лекарски процедури, но състоянието ми не се подобряваше. Лекарите се хващаха за главите и недоумяваха какво става с мен. На другите щом им направели промивка всичко се оправяло, а при мен нищо не помага. Аз не бях им казал, че току що излизам от затвора и че в мен има съмнение, че са ми дали някакви хапчета, които са предизвикали това ми болестно състояние. Но чувствах, че си заминавам от този свят и за това споделих всичко това с тях. Казах им, че от дълги години съм бил по затворите, и че същия ден когато излязох от затвора, се разболях от дизентерия, след като пих лекарства, които ми бяха дадени уж за главоболие. Те ми казаха, че е трябвало да споделя всичко това с тях още първия ден и та са щели да установят от какво е, преди да си ми направили промивки.Това развитие на нещата изключително много понижи самочувствието ми и ме смири.

ПРЕСТЪПНИ ГРУПИРОВКИ

Прибрах се при родителите си в с.Маломир и след като поукрепнах, започнах работа в горското с баща ми. Той ми казваше:

- Тошко, на мен пари не ми трябват, ще ги дам на теб. Той се радваше, че съм при тях и искаше да ми помага, за да не правя неразумни неща. Приятелите ми от Ямбол идваха при мен и ми казваха:

- Ти добре ли си бе, хайде с нас, какво си се заврял в тази гора. Останах си на работа в гората. Чувствах се спокоен и здравето ми се възстанови, но когато дойде време да получаваме заплатите си, бяхме излъгани и ни дадоха много по-малко отколкото ни казаха. Така престанах да работя и отидох в Ямбол. Брат ми има там апартамент, но тогава той живееше при родителите ми на село.

За три години и половина въртях, какви ли не престъпления, кражби, грабежи, измами, изнасилвания, изнудвания и какви ли не неща попълваха живота ми. Бях в някои престъпни групировки, но по принцип не съм се съобразявал с никого и с нищо. През тези години извърших толкова много беззакония, че станах неудобен за полицията и за групировките. Просто не се съобразявах с никакви правила. Разчитах на знанието и опита, който имах през изминалия си живот и с всеки изминал ден попадах по-дълбоко и по-дълбоко в греха. Изгубих всякаква представа за морал и етика. Бях задържан много пъти, но поради липса на доказателства бях освобождаван.

На 01.03.1996г. в препълнената дискотека на Ямболена бях задържан. Знаех защо ме задържат и знаех, че нямат доказателства срещу мен. По време на следствието разбрах, че този път са решили на всяка цена да ме вкарат отново в затвора, независимо дали имат или нямат доказателства. При разследването бяха допуснати от тяхна страна много грешки, които аз помнех. Бавно и мъчително се проточваха ден след ден и месец след месец в тясната и мрачна килия на ареста в гр.Ямбол, която е широка 1,50м. и дълга 2,50м.

СРЕЩА С ИСТИНАТА

Четях книги с различна тематика. Прочетох книгата на Ники Круз “Бягай малкият, бягай”. По късно разбрах, че една моя роднина Величка Бомбалова я е дала на майка ми, за да ми я донесе. В тази книга е описан животът на един човек в Америка, отхвърлен от обществото, смятан за непоправим, от който са треперели всички банди в цял Бруклин. Човек изпълнен с гняв, бунт и непокорство към цялото общество, на когото след като му е било благовестено, че Бог е любов и го обича и че Той е изпратил Единородния Си Син на земята в плът да умре за опрощението на нашите грехове и Който бе възкресен от мъртвите за да имаме в Неговото Име (Божията Истина) изобилен вечен живот. Това променило него и живота му завинаги! Благовестието Христово, което е сила за нашето спасение от греха, сатана и смърта, независимо от това какъв си бил в миналото и за какъв те считат хората от света, променило в дух , душа и тяло този считан от всички, дори от баща си и майка си за непоправим човек. Това свидетелство на Ники Круз за това, че Бог може да те приеме в името на Божия Син в истината на духовното Слово за Свой син, независимо какъв си и колко престъпления си извършил, независимо колко дълбоко си потънал в греха. Това свидетелство за Благия Небесен Отец, който прощава греховете ни, извършва в нас промяна, Който ни дава ново сърце и нов дух, вдъхна в мен надежда за нов живот. Тогава там в ареста на гр.Ямбол, аз казах: ”Господи, щом си освободил този толкова дълбоко потънал в греха човек от този му начин на живот, Ти ще освободиш и мен. Моля те, направи го”. Започнах да се моля и отношението на полицаите към мен се промени. Никой не знаеше, че съм повярвал. Тогава разбрах, че молитвата в Името на Исус има силата да променя обстоятелства. Докато бях в ареста прочетох евангелието от Лука и Деяния на Апостолите. След като приключи следствието, след 5 месеца ме хвърлиха в затвора на гр.Бургас. Веднага написах жалба до национална следствена служба, като изтъкнах всички закононарушения, които бяха допуснати по време на следствените действия срещу мен. Намерих си Библия и започнах да я чета, като постоянно бях с нея и нищо друго не ме привличаше. Всички които ме познаваха от преди години си казваха: ”Хановски полудя”. Те бяха свикнали да виждат в мен и в моите действия само бунтарство и непокорство, а сега това мое държание ги изпълваше с недоумение. Едни мислеха, че съм полудял, а други че хитрувам. Истината беше, че никога не съм харесвал начина си на живот, но нямах сили сам да се променя, а сега докато четях Божието Слово -То имаше силата, властта и способността да ме промени. На тези, които мислеха, че съм полудял, аз отговарях със следните думи: ”Момчета, хайде да уточним кое е лудост. Значи преди години, когато ви давах цигари с лихва, крадях ви, биех ви, правих какви ли не щуротии, тогава според вашите разбирания аз съм бил нормален, но сега, когато Бог ме освободи от всички тези зли неща и аз не ги върша вече, а ви мисля само доброто, сега съм луд. Не разбирате ли, че във вас има объркана представа за добро и зло”? Винаги съм търсил чистота и святост в хората, но понеже не ги намирах, аз се разочаровах от тях. Когато прочетох Библията разбрах, че хората са такива поради неверието си в Словото на Бог, в истината за любовта. Те са роби на плътските си похоти и страсти и не трябва да ги осъждам, защото съдът принадлежи на Бог и както Бог е простил на нас, така и ние трябва да прощаваме. След като осъзнах това, освободих се от осъждението си към хората и от осъждението към себе си за извършените от мен грехове. Дълго време след като повярвах, живеех с голямо осъждение за многобройните си престъпления. Благодаря на Бог за истинското разкаяние и покаяние което ми даде. Същевременно получих изпитания, известие от национална следствена служба София, че анулират следствието ми като опорочено. Доказателственият материал също отпада като опорочен. И сменят следователя ми. Това означаваше, че когато отида на ново следствие и ако поддържам твърденията си от жалбата ми до София трябваше да ме освободят. Знаех, че съм виновен, знаех също, че поради грешки на следователя ми, можех да бъда оправдан. Бях написал жалбата още в началото на християнството си, но сега знаех, че ми предстои да избера или чист и свят изобилен живот с Христос или да се върна в стария си греховен живот и начин на мислене. Слава на Бог, че нито за миг не съм се поколебал да бъда винаги с Него. Реших, когато ме извикат да не давам никакви показания. Просто да мълча. Така и направих. На второто следствие не дадох никакви показания. Получих обвинителен акт и отидох на дело.

ИЗПИТАНИЕ

Дадоха ми 17-годишна присъда. Продължавах да чета Божието Слово и Бог ми откриваше истината в Христос Исус. Все още нямах знание за идолопоклонството. Гледаха ми на кафе , четях зодии. На стената до леглото си имах икона от дърво. На нея имаше изобразен човек с надпис: Йоан. Понякога се заглеждах в нея и се молих дълго. Един ден в килията влязоха голям брой полицаи и ми казаха да сваля от стената иконата. Аз отказаха да го направя, нахвърлиха се всички върху мен и ме заудряха с ръце и крака. След няколко минути спряха. Интересното беше, че получих много голям брой удари, но никъде не бях наранен и нищо не ме болеше. Казаха ми пак да я сваля, но аз пак отказах и се повтори същата процедура. В един момент я свалих. Имаше дървена маса в килията, без покривка и по средата й бях издълбал и оформил кръст, а около него имаше християнски надписи. Накараха ме да ги изтрия. След като си заминаха, в мен влезе много голямо осъждение, за това, че съм свалил иконата и изтрил надписите. Виках към Господ да ми прости и да ми даде сила и мощ в дух, душа и тяло, така щото при каквито и обстоятелства да се намирам и каквото и да правят с мен, никога да не се отричам от Него. Никога не бях изговорил с устата си, че се отричам от Него, но това че свалих иконата и изтрих надписите го имах в себе си като отричане от Него и изпитвах голямо осъждение вътре в себе си.

БОРБА С БОЛЕСТИТЕ

След няколко дни получих удар. Мускулите на цялата лява страна на тялото ми отказаха да работят и в нея нямаше живот. Бях разцепен на две, точно по средата на тялото си. От дясно ми нямаше нищо, а от ляво всичко се свлече и обездвижи. Устата ми също беше разделена на две и когато се хранех трябваше да навеждам главата си надясно, защото в противен случай храната изтичаше от лявата страна. Едвам ходех. Мислех си, че всичко това ме постигна поради това, че свалих иконата от стената, която след това отново закачих там.

Бог обаче чрез Словото Си ми откри, че това проклятие ме е постигнало, не защото съм свалил иконата от стената, а защото е там и се покланям на идол! Бог е Всеприсъстващ и ние по всяко време на деня и нощта можем смело да отидем при Трона на Милостта и благодатта в Името на Исус и да получим милост и благодат. Тази привилегия да общуваме с Бог по всяко време и да получаваме милост и благодат получаваме поради вярата ни в Божия Син Христос Исус, Който ни възлюби и предаде Себе Си заради нас. Той живее в нас и поради вярата в Него, с която ни дари Бог-Отец, ние общуваме с Него, а не поради това че сме застанали пред икона, нещо материално, което човешки ръце на дърводелец и художник са изработили. По този начин ние търсим Бог чрез отдаване и почит на нещо, което е направено от грешни човешки ръце и това за Бог е мерзост, защото единствено чрез вяра в сърцата си, в смъртта и възкресението на Божия Син, който принесе себе си в жертва жива, благоугодна пред Бога, ние имаме спасението и изкуплението, присъствието Му, общение с Него и Божието най-добро за нас. Чрез вяра в неговата жертва за нас, ние имаме примирение и общение с Бог, а не чрез жертва принесена и направена от нас самите, защото с нас той направи нов Завет чрез кръвта на Исус Христос. След като Бог ми откри тази истина аз свалих и се освободих от тази икона завинаги.

В мен имаше един кръст, чиято нумизматична стойност се оценяваше на 10 000 марки. Една нощ в един от нон-стопите на Ямбол видях пиян човек с брада, не зная дали е бил поп, беше цивилно облечен, но на врата му имаше закачен голям кръст. Беше изключително бъбрив и шумен. Седнах при него. Не си спомням за какво сме си говорили, защото аз също бях пил много, но в един момент стигнахме до конфликт. Хванах го за брадата и го ударих. Брадата му остана в ръката ми и до сега се чудя дали е била естествена или изкуствена. Той падна на пода, сритах го няколко пъти, взех му кръста и излязох от заведението. От този кръст също се освободих, когато го хвърлих в дупката на тоалетната. Няколко дни след удара отидох при лекаря на затвора. Заради буйното ми минало все още имаха отрицателно отношение към мен. Диагнозата на лекаря беше следната:

- Тодоре, така ще бъде и по-лошо ще става.

Попитах го за лекарства, а той ми отговори:

- Прегледът свърши, излизай!

Излязох, но нито за миг не се усъмних, че Бог ще ме изцери. Както Бог ми прощава в Името на Христос, така и аз простих на лекаря и се молих за него. Не писах на родителите си да ми изпратят лекарства и не ги уведомих за удара за да не ги притеснявам. Когато Бог ме изцери, едва тогава им казах. Господ вложи в сърцето ми да препиша всичките 150 псалма. Така и направих, като прибавях и мои молитви към тях. Слава на Бог. Още като почнах да пиша първите няколко псалма, Божията сила дойде и аз чувствах как плътта ми, която беше увиснала започна да се изпълва с живот и си казах: ”О, Господи, благодаря Ти, че ме изцери”. Изцелението беше пълно.

Имах също хемороиди и казах: ”Господи, щом ме изцери от удара, Ти можеш да изцериш и хемороидите ми”. Започнах да Му благодаря, че чрез Неговите рани аз съм изцерен. Бог ни каза, че когато поискаме нещо в молитва да вярваме, че сме го получили и то ще стане. Ходих по нужда и те си бяха там. С много болки, едвам се облекчавах, но си оставах верен в Божието Слово.

“Но Той биде наранен поради нашите престъпления, бит биде поради нашите беззакония; На Него дойде наказанието докарващо нашия мир, и с Неговите рани ние се изцелихме”

(Исая 53:5)

Един ден, когато четях Божието Слово, Неговата изцелителна сила дойде в мен и  изцери хемороидите ми. Хвала и Слава на Бог.

ЦЪРКВА В ЗАТВОРА

Продължавах да чета и да се моля. Никой и нищо не можеше да ме отдели от Библията. Нито телевизия, нито радио, нито дългогодишни приятели, които накрая взеха да се отдръпват от мен. Благодатта на Господ силно ме привличаше към Него.

Написах молба до ръководството на затвора, да ми разрешат да бъда кръстен в Святия Дух. Първо казаха, че ще ми разрешат, но после ме попитаха дали като малък съм кръщаван в църква. Казах им, че съм и те ми казаха: ”Ами какво още искаш тогава?” Аз си знаех своето, исках кръщение в Святия Дух. Молих се и Бог, Който е верен, чу молитвата ми.

Той говорил на млад пастир в Бургас, Христо Кънев, че има хора в Бургаския затвор, които е приготвил и, че той трябва да отиде там и да проповядва. Пастирът говорил с управата на затвора и те му разрешили. Започнахме да се събираме по няколко човека в една малка стаичка. На 16.01.1999г. пастир Христо Кънев и един друг човек от екипа, Никола Димитров, полагаха ръце на нас и Святия Дух дойде. Почувствах как се изпълвам. Нещо се вливаше в мен и ми стана леко, приятно и радостно. Проговорих няколко думи на непознат за мен език. Други момчета също говореха непознати за тях думи. Свобода, лекота, радост - нямам думи с които да мога да опиша състоянието в което изпаднах. Просто е неописуемо! Трябва да се преживее. Всичко вътре в мен пееше с думи, които никога преди не съм говорил. Те просто извираха от вътрешността на моето сърце и ме изпълваха с веселие.

Малко след това имаше период, в който забраниха на пастира да идва в затвора, но Бог не ни изостави и премахна пречките. Отново им разрешиха да ни посещават.

БОЖЕСТВЕНИ ИЗЦЕРЕНИЯ

В килията в която бях аз, бяхме около 15 човека. Имаше едно момче Ивайло Насков от Каспичан, който от много години спортуваше културизъм и имаше изключително тренирано и оформено телосложение, но така стана, че сега лежеше на леглото си неподвижен. Охкаше и стенеше. Най-малкото движение му причиняваше непоносими болки. Нещо беше станало с кръста му и той недоволстваше, че трябва да мине месец за да се оправи. В това време четях книгата “Живот на победа”. Оставих я, отидох при него, положих му ръце и казах на глас: ”Господи, Ти ни каза, че на болни ще полагаме ръце и те ще оздравяват. С вяра в Теб и в Словото Ти полагам ръце на Ивайло сега и Ти благодаря, че го изцели”. Слава на Бог, изцерението беше моментално! Той скочи на крака изобилно изпотен. Клякаше, правеше резки движения и викаше:

- Какво направи ти бе? Една топлина ме обля. Нищо ми няма!

Казах му, че не аз, а Бог е Този, Който го изцели. Същия ден започна да спортува отново. В килията ни имаше едно друго момче - Иван от Ямбол с което се познавахме от много години. Той постоянно ми казваше:

- Тошо, хвърляй я тая Библия, какво ти стана? Преди какъв беше, сега какъв стана! Махай я тая Библия!

През деня, когато Бог изцели Ивайло той беше на работа.Когато се върна вечерта, Ивайло му разказа всичко. Той не вярваше, смееше се и викаше:

- Нека тогава да изцери мен! А, сега да видим! Нека да изцери мен! Ако е така, тогава ще прочета цялата Библия!

Той имаше някаква болест и не можеше да уринира. Правеше го повече от 10 мин. С болки. Отидох при него, положих му ръце и казах:

- Бог е любов и те обича. Въпреки неверието ти, Той те изцерява. Отивай до тоалетната!

- Ама сега не ми се ходи - отговори той и си легна.

Аз продължих в себе си да се моля на езици. Два часа след като си бяхме легнали, той стана да уринира. В килиите нямаше тоалетни, а специално подготвени за това кофи. Иван уринира, после отиде до леглото на Ивайло и му шепнеше нещо на ухото. На сутринта Ивайло ми каза:

- Тошо, на Иван нищо му няма. Снощи той дойде при мен и ми каза на ухото: ”Не знам Тодор какво направи, но всичко е наред. Нищо ми няма. Но на Хановски нищо не казвай, защото ще трябва да чета цялата Библия.”

ЧУДОТО С ПОДАРЪКА

Молих се за болни и Бог ги изцеряваше. Църквата нарасна и започнахме да се събираме в киносалона на затвора. Веднъж от църква “Правда, мир и радост”, на която е пастор Христо Кънев, ни донесоха в един голям кашон опаковани в торбички подаръци. Заедно с другите неща, вътре имаше и по два сапуна. Раздадох на всички, които бяха в киносалона и останаха много. Пасторът ми каза да мина и да ги раздам по салоните. Взех кашона и понеже ни извикаха за обяд, аз извадих всички торбички от кашона, оставих ги в моя шкаф и го заключих. След обяда при мен се струпа почти целия салон. Знаете как е, когато се раздават подаръци. Тогава отключих шкафа пред всички за да не чувам приказки, че съм оставил за мен повече, реших аз нищо да не взема. Казах им да извадят всички подаръци от шкафа и да ги поставят отново в кашона. Така и направиха. Това стана пред очите на много хора. Всички видяха, че вътре в шкафа не остана нито един подарък. Минах по салоните и ги раздадох. Имах чувството, че Бог преумножаваше подаръците, защото раздадох толкова много. След като ги раздадох, се върнах в килията, в която бяхме около 10 човека. Легнах си да почина. Знаех, че нямам сапун и си казах: ”Господи, нямаше да е лошо ако си бях оставил и за мен една торбичка”. Тогава Святият Дух ме подтикна да отворя шкафа си. Отворих го и останах озадачен, защото вътре имаше една торбичка! Абсолютно съм уверен, че не оставихме нищо вътре. За това казах на другите момчета, че има още един подарък. Те също бяха озадачени, защото лично бяха се погрижили да извадят от шкафа ми всички подаръци. Бог обаче е промислил за мен, защото невъзможното за хората, за Бога е възможно. Хвала и Слава на Святото Му Име.

СВЕТИЯ

В момента още съм в затвора. Зная какъв беше животът ми в затвора предните присъди без Бог. Зная и какъв е сега с него. Преди бях модел за подражание на бунт и непокорство.

Сега, Слава на Бог, че ме помаза за лидер на църквата Христова тук, чрез пастор Христо Кънев. Той сега е Христов апостол. Бог работи мощно тук и сега с Божието благоволение управата на затвора ни разрешава да имаме в сряда час и половина лидерско събрание. В четвъртък час и половина събрание на цялата църква и в петък час и половина преди обяд и час и половина след обяд, като събранията ни в петък с Божието помазание ги водя аз, без да присъства служител от вън от църквата и без служители от управата на затвора, които да ни надзирават. Хвала и Слава на Бог.

Управата на затвора се убеди в промяната, която Бог извърши в мен.

Нито родителите ми, нито който и да е друг човек, нито държавата нито която и да е друга организация или институция имаше способността да ме промени, да ме освободи от греха и от цялата зла сила на врага, да ме дари с изобилен живот, изпълнен с правда, мир и радост в Святия Дух. Но Бог, Който ме възлюби и предаде Себе Си заради мен, Неговата милост, спасение, изкупление, благодат, сила, мощ, любов и грижа, направиха всичко това за мен. Неговата светлина, присъствие, Божия воля, са в мен сега и во веки за прослава на Святото Му Име! Амин!

ОТ АВТОРА

Хвала и Слава на Бог.

Аз съм, който съм, в Христос Исус!

Благодаря на Бог, Който вложи в сърцето ми да опиша живота си.

Моля се, нашият Небесен Отец да отвори много сърца, чрез това свидетелство за Неговата любов и грижа към всеки един човек в този свят. Който и да си ти, без значение цвета на твоята кожа, без значение народността ти, без значение какво отношение и какво мнение имат хората от света за теб. Ти имаш нужда от спасение!

Може да си уважаван от хората лекар, адвокат, съдия, прокурор, учител, може да си министър-председател, президент. Каквато и да е твоята професия, ти имаш нужда от спасение не по-малко от най-големия престъпник в този свят.

Как можеш ти да ме сравняваш с най-големия престъпник, ще кажат много от вас? Божието Слово, духовната истина казва:

”Понеже всички съгрешиха и не заслужават да се прославят от Бога”

(Римл. 3: 23)

”Не и аз” - ще кажат мнозина. Тогава прочети Изход 20: 1-17 (десетте заповеди) и ми кажи отговаря ли твоята собствена себеправедност на Божията?

“Затова, покайте се и обърнете се, за да се заличат греховете ви, та да дойдат освежителни времена от лицето на Господ; Той да ви изпрати определения за вас Христос Исус” (Деяния 3: 19,20)

“Ония, които любя, Аз ги изобличавам и наказвам; затова бъди ревностен да се покаеш” (Откровение 3: 19)

Човеко, ти който не си хванат и не си бил в затвора поради Божията милост, това не те прави по-малко престъпник от този, който е хванат и е бил в затвора. Има два вида престъпници - хванати и нехванати, но Бог вижда всичко. Покаянието е дар от Бог и то идва в този момент, в който човек осъзнава, че е грешник и че има пред кого да отговаря. Този, пред когото отговаряме е Бог, Създателят и Творецът ни! Всички човеци са грешни пред Бог и заслужават смърт, защото отплатата на греха е смърт. Всеки човек след Адам и Ева се ражда с наследен грях и поради греха всички умират, така и в Христос всички ще възкръснем. Но едни ще възкръснем за изобилен живот с Бог поради вярата ни в спасителното дело на Христос, а други за вечно осъждение поради неверието им в неговата смърт и възкресение.

”Те ще бъдат хвърлени в огненото езеро, където е плач и скърцане със зъби”

(Мат. 8: 12)

“Защото, ако изповядаш с устата си, че Исус е Господ, и повярваш със сърцето си, че Бог Го е възкресил от мъртвите, ще се спасиш. Защото със сърце вярва човек и се оправдава, и с уста прави изповед и се спасява”

(Римляни 10: 9,10)

“За туй, ако е някой в Христа, той е ново създание; старото премина; ето, [всичко] стана ново”

(2 Коринтяни 5: 17)

Защо човече, бягаш от Любовта?

Защо постоянно попадаш в скръбта?

Защо тъжиш, защо се криеш?

Ела при Мен!

Върни се при Създателя си!

Върни се при Отца си!

Върни се при Любовта си!

Не те ли създадох Аз свободен, радостен,

добър, весел, щастлив, миролюбив?

Защо избра греха, скръбта, мъката,

измамника и смъртта?

Но помни човече, помни,

любовта Ми към теб ще те спаси!

Приеми я чрез вяра в Словото Ми!

“Аз дойдох за да имат живот, и да го имат изобилно”

(Йоан 10:10)

В Бог е любовта

и светът без Бог е мъка и тъга!

Не бягай от живота ти,

Божието Слово в себе си приеми!

Друг свят пред теб ще се открие,

любовта ще те пресътвори!

Истината ще те новороди,

за да живееш в Святия Дух ти!

Пред Тебе, Татко наш стоя,

изпълнен с Твоята Божествена

светлина и истина!

В лицето Ти с любов се вгледах аз

и в Тебе себе си познах!

Прегърнах Те и осъзнах,

че отделен от Тебе чрез неверие,

аз никога нямаше Теб и себе си да позная!

“Освети ги чрез истината; Твоето слово е истина”.

(Йоан 17:17)