Защо трябваше да подпишем споразумението от Киото? Защото имаме моралното задължение да се присъединим към останалия цивилизован свят в съкращаването на емисиите на въглероден двуокис под нивата от 1990-а. И какъв би бил ефектът на това споразумение? Ефектът от Киото би бил намаление с четири стотни от градуса по Целзий през 2100-та година. Четири стотни. Тогава защо да се подписва споразумение, което няма да постигне целта си? Което на практика няма да доведе до никакъв резултат?

Вярвате ли, че е възможно да се намали количеството на въглеродния двуокис? Том Уигли и екип от седемнайсет учени и инженери от целия свят направиха внимателно проучване и стигнаха до заключението, че не е възможно. Докладът им беше публикуван не къде да е, а в „Сайънс“. Казват, че не съществува позната технология, способна да намали емисиите на въглероден двуокис или дори да ги задържи на нива многократно по-високи от днешните. Правят извода, че слънчевата, вятърната и дори ядрената енергия няма да са достатъчни да се разреши проблемът. Казват, че е необходима една напълно нова и неоткрита още технология.

Амъри Ловинс дава идея преди 20 години - слънчева и вятърна енергия, опазване на околната среда, енергийна ефективност. Той предсказа, че до двехилядната година трийсет и пет процента от енергията на САЩ ще идва от алтернативни източници. В действителност процентите са шест. Нито една страна по света не произвежда трийсет и пет процента възстановима енергия. В Япония възстановимата енергия е пет процента. В Германия — пет процента. В Англия — два.

Вятърните комплекси насичат птиците на парчета, така че може би няма да станат особено популярни. Но слънчевите панели биха свършили работа. Безшумни, ефективни… и ни трябват само около двайсет и седем хиляди квадратни километра панели. Покрием ли щат Масачузетс със слънчеви панели, и готово. Разбира се, до 2050-а енергийните ни нужди ще се утроят, така че Ню Йорк може би ще е по-подходящ.

Виждали ли сте някога термитник? Или вир, заприщен от строителната дейност на бобрите? Тези същества променят драстично околната среда, което се отразява на много други създания. И тяхното ли е вмешателство в природата? Общото тегло на термитниците надвишава общото тегло на всички хора по света. Ако трябва да бъдем точни — надвишава го хиляда пъти. Знаете ли колко метан произвеждат термитниците? А метанът е по-силен парников газ от въглеродния двуокис.

Загрижеността не е достатъчна. Желанието да вършиш добро няма нищо общо. Единствено важни са знанието и резултатите. Хората не знаят как да направят нещата, които вярват, че трябва да се направят.

Йелоустоун парк, бил първият район в историята на света, отделен като природен резерват. Районът около река Йелоустоун в Уайоминг отдавна си бил спечелил слава с великолепната си природа. Люис и Кларк го възпели в песните си. Художници като Бирщад и Морън го рисували. А новата Северна тихоокеанска железница имала нужда от красиви пейзажи, които да привлекат туристи на запад. Така че през 1872-ра, донякъде заради натиска на железницата, президентът Юлисис Грант създал Национален парк Йелоустоун на площ от два милиона акра.

Имало само един проблем, на който не било обърнато внимание нито тогава, нито по-късно. Никой нямал опит, никакъв опит, в управлението на един резерват. Дотогава не била възниквала подобна нужда. И хората приели, че е много по-лесно, отколкото се оказало в действителност. Когато Теодор Рузвелт посетил парка през 1903-та, видял земя, гъмжаща от дивеч. Имало хиляди лосове, бизони, черни мечки, сърни, пуми, гризлита, койоти, вълци и муфлони. По онова време вече имало правила мястото да бъде оставено на самотек. Малко след това било създадено Управлението на парковете, нова бюрократична институция, чието единствено предназначение било да поддържа парка в първоначалното му състояние. Ала само след десет години гъмжащата от дивеч земя, която видял Рузвелт, вече я нямало, изчезнала била завинаги. Единствено заради парковите управители — които трябвало да опазят парка в девственото му състояние. Те предприели серия от мерки, които уж били в интерес на резервата и неговите обитатели. Само че сгрешили.

 

 Фактите били следните: първите паркови управители погрешно вярвали, че лосовете са на изчезване. И се опитали да увеличат стадата лосове в резервата, като елиминират хищниците. За тази цел изпозастреляли и отровили всички вълци в района. И забранили на индианците да ловуват на територията на резервата, макар че Йелоустоун бил традиционен ловен район. Защитени по този начин, стадата лосове се разраснали и изяли такива огромни количества определени храсти и треви, че екологията на района започнала да се променя. Лосовете изяли храсталаците, от които бобрите строели язовирите си, и в резултат бобрите изчезнали. Точно тогава управителите открили, че бобрите са жизненоважни за цялостния воден баланс на района. Когато бобрите изчезнали, ливадите изсъхнали; пъстървата и видрите изчезнали; почвената ерозия се засилила и екологията на парка се променила още повече. До двайсетте години вече било повече от ясно, че има твърде много лосове, и рейнджърите започнали да ги отстрелват масово, с хиляди. Само че промяната в растителната екосистема изглеждала окончателна — старият коктейл от дървета и треви не се върнал.

Станало ясно също, че индианските ловци от стари времена са оказвали ценно екологично влияние върху парковите земи, ограничавайки популациите на лосовете и бизоните. Това закъсняло разбиране дошло като част от по-широкото разбиране, че индианците до голяма степен са оформили така наречената „недокосната дива природа“, която заварили първите бели хора, когато пристигнали в Новия свят. „Недокоснатата дива природа“ изобщо не била такава. Човешките същества в Северна Америка имали огромно влияние върху околната среда в продължение на хиляди години — палели тревата, променяли горите, разреждали определени животински популации, а други ловували до степен на изчезване. Стигнало се до извода, че забраната индианците да ловуват в резервата е била грешка. Но тя била само една от многото грешки, които парковите управители продължавали да допускат поколение след поколение. Мечките гризли първо били защитени, после избити. Вълците били избити, после внесени отвън. Изследванията на животинските популации чрез теренни проучвания и радиояки били преустановени, а след това подновени, когато определени видове били обявени за застрашени от изчезване. Въведена била политика за предотвратяване на горските пожари, без да се разбират регенеративните ефекти на пожарите. Когато тази политика била отречена, хиляди акри били изгорени и мащабните пожари произвели такава горещина, че почвата се стерилизирала и се наложило горите да бъдат засаждани изкуствено. През седемдесетте била развъдена дъговата пъстърва, която скоро унищожила всички местни видове пъстърви.

И така нататък.

И още.

 

На практика това е историята на една некомпетентна, неука и катастрофално груба намеса, последвана от опити да се поправи намесата, последвани от опити да се поправят щетите, нанесени от поправките, също толкова драматични, колкото всеки разлив на петрол или токсично сметище.

Само дето в този случай липсва злата корпорация или разчитащата на изкопаеми горива икономика, които да обвиним. Тази катастрофа е била причинена от природозащитници, натоварени със задачата да защитят дивата природа, които правели една след друга ужасни грешки — и едновременно с това доказали колко малко са познавали и разбирали околната среда, която е трябвало да защитят.

Пасивната протекция — да оставиш нещата на самотек — не запазва статуквото в природата, точно както не го запазва и в задния ви двор. Светът е жив. Нещата са в постоянно движение. Видовете печелят, губят, ту са във възход, ту в упадък, превземат чужди територии или биват превземани. Като оградиш няколко хектара дива природа, не я замразяваш в сегашното й състояние, точно както ако заключиш децата си в стаята, те няма да спрат да растат. Нашият свят е свят на промяна и ако искаш да запазиш една земя в определено състояние, трябва първо да решиш какво да е състоянието и след това активно, дори агресивно, да го управляваш. Но ние не знаем как се прави. Защото всяко действие води до промяна в околната среда. А всяка промяна е за сметка на дадено растение или животно. Неизбежно е. Запазването на старите гори, за да се помогне на петнистата сова, означава къртландското коприварче и други птици да бъдат лишени от младите гори, които предпочитат. Безплатен обяд не съществува.

След забраната на ДДТ (инсектицид) понеже бил канцерогенен два милиона души годишно умират ненужно от малария, главно деца. Общо забраната досега е отговорна за смъртта на повече от петдесет милиона души. Забраната на ДДТ уби повече хора от Хитлер. А природозащитното движение направи невъзможното да се стигне дотам. Всъщност беше толкова безопасен, че можеше да го ядеш. И група хора, участвали в експеримент, са правили точно това в продължение на две години. След забраната беше заменен с паратион, който наистина не е безопасен. Повече от сто селскостопански работници починали в месеците след забраната на ДДТ, защото нямали опит в работата с наистина токсични пестициди. Има един неоспорим аргумент и той е, по статистика на ООН, че преди забраната на ДДТ маларията се е била свила до статут на рядка болест. Петдесет хиляди починали годишно в световен мащаб. Само няколко години по-късно маларията отново е световен бич. Петдесет милиона души са умрели след забраната. Пак повтарям, няма действие без вреда.

Основният въпрос за всяко природозащитно действие е дали ползите надвишават вредите. Защото вреда винаги има. Да сте чували някоя природозащитна група да говори по този начин? Не сте. Всички те са абсолютисти. Изправят се пред съда и авторитетно заявяват, че ограниченията трябва да бъдат наложени, без да се замисляме за цената. Изискването ограниченията да показват съотношението разход-полза им беше наложено от съдилищата след период на безумни отсъждания. Природозащитниците вдигнаха врява до небето заради изискването за оценка разход-полза и още вдигат. Не искат хората да знаят колко струват на обществото и на света исканите от тях ограничения.