Работата ми в Чикаго ми помогна да израстна до моето възмъжаване. Работата ми там с пасторите и с миряните задълбочи решимостта ми да се занимавам с обществена дейност, те укрепиха моята расова идентичност и затвърдиха вярата ми в способността на обикновените хора да правят необикновени неща. Но преживяванията ми в Чикаго също така ме принудиха да се изправя лице в лице с една дилема, която майка ми никога не реши напълно в собствения си живот: фактът че аз нямах някаква определена общност или споделени традиции, върху които да базирам моите най-съкровени убеждения. Християните, с които работех, разпознаваха себе си в мен; те виждаха, че познавам Библията им, споделям ценностите им и пея песните им. Но те също така усещаха, че част от мен оставаше отделена, отдалечена, като един вид наблюдател сред тях. Започнах да осъзнавам, че без някакво канализиране на моите вярвания, без недвусмислен ангажимент към дадена верска общност, на определено ниво винаги щях да бъда оставен настрана, свободен, както бе свободна майка ми, но и самотен по същия начин, по който тя в крайна сметка бе самотна.

Има и по-лоши неща от подобна свобода. Майка ми живееше щастливо като гражданин на света, завързвайки една общност от приятели, където и да се намираше, задоволявайки нуждата си за духовност чрез работата и децата си. Аз също бих се задоволил с подобен живот, ако не бяха особените качества на историческата църква на чернокожите, качества, които ми помогнаха да се отърся от част от скептицизма ми и да прегърна християнската вяра.

От една страна, бях привлечен от силата на афро-американската религиозна традиция да предизвиква социална промяна. По необходимост чернокожата църква трябваше да задоволява всички нужди на членовете си. Тя рядко бе имала лукса да разделя индивидуалното от колективното спасение. Налага и се да служи като център на политическия, икономическия, социалния, както и на духовния живот на общността; тя разбира по един съкровен начин библейския зов да се нахранят гладните и да се облекат голите, да се предизвикат силните и княжествата. В историята на тези борби успях да съзра във вярата нещо повече от утеха за изтощените или преграда пред смъртта; тя беше по-скоро активен, осезаем деятел в света. Можех да видя как Словото се въплъщава явно в ежедневната работа на мъжете и жените, които срещах в църквата всеки ден, в способността им да намерят път от безизходицата и да поддържат надеждата и достойнството си и при най-тежки обстоятелства.

И може би в резултат от това съкровено опознаване на трудностите, от основаването на вярата върху борбата, исторически чернокожата църква ми предложи още едно прозрение: вярата не означава, че нямаш съмнения или си изоставил връзката си с този свят. Дълго преди това да стане модерно сред телевизионните евангелисти, типичната проповед на чернокожите свободно призна, че всички християни (включително и пасторите) могат да изпитват същата алчност, възмущение, ламтеж и гняв, които изпитва всеки друг човек. Евангелските песни, танцуващите крака и сълзите, и виковете - всичко това говори за освобождаване, признаване и най-сетне за канализиране на тези чувства. Сред чернокожата общност разделителните линии между грешника и опростения са по-подвижни. Греховете на ходещите на църква не са толкова различни от греховете на останалите и за тях е също вероятно да се говори с чувство за хумор, както и с порицание. Трябва да ходиш на църква именно защото си от този свят, а не отделен от него; богат, беден, грешник, опростен, какъвто и да си, трябва да прегърнеш Христос, защото имаш грехове, които да измиеш - защото си човек и имаш нужда от съюзник в трудното си пътуване, за да изгладиш зъберите и пропастите и да изправиш всички онези криви пътища.

Именно поради тези новооткрити разбирания - че религиозният ангажимент не изискваше от мен да изоставя критичното мислене, да се отдръпна от борбата за икономическа и социална справедливост или по някакъв друг начин да се оттегля от света, който познавах и обичах; че аз най-сетне бях способен един ден да тръгна надолу по пътеката в Обединената църква на Христос на Светата Троица и да бъда кръстен. Това стана като осъзнат избор, а не като озарение. Въпросите, които таях, не изчезнаха по магически начин. Но коленичейки под онзи кръст в южната част на Чикаго, почувствах как Божия дух ме повика. Подчиних се на Неговата воля и се отдадох на откриването на Неговата истина.

източник: книга “Дързостта на надеждата”

автор: Барак Обама, президент на САЩ