Поляната беше невероятна гледка! Най-невероятната, която беше виждал някога! Красотата се разливаше от всичко. Високите хълмове наоколо я скатаваха в пазвата си. Небето лазурно-синьо нежно я целуваше на хоризонта. Ситни бели цветчета я застилаха като килим. Сякаш някой чевръст хлебар беше навял брашно върху моравата. Лек ветрец погали лицето му и той се усмихна. Опита се да си спомни кога за последно се беше чувствал така добре.

Изведнъж прогърмя силен тътен, който върна Вартимей в действителността. Отвори очи. Беше се унесъл в лека дрямка. Ослуша се. Какво беше това? Гласовете и шума около него го уплашиха.

"Тук не е безопасно за мен" - помисли той и внимателно заопипва земята.

Някой в бързината се спъна в крака му, което още повече усили тревогата.

- Какво става? - извика, но нямаше отговор.

Бързи стъпки от ляво. Някой протича.

- Ей, ей, чакай! Спри. Какво става? - силно извика слепият.

- Исус минава - отговори плътен мъжки глас.

- Кой Исус?

- Онзи, който изцерява.

"Онзи, който изцерява." Вартимей беше чувал за него. Където и да отидеше да проси, все за "учителя" говореха: лекувал болните, правел чудеса; говорел за любов, спасение и прошка. Беше се наслушал на тези истории. Но очите на сляпороден ще се отворят ли? И отново чу онзи тих глас дълбоко вътре в себе си: "Ще се отворят, ще се отворят..." Не веднъж си беше задавал този въпрос и всеки път сърцето му отговаряше. Докато мислеше за това, шумът наоколо запрелива в радостни възгласи. Приличаха на пенлива река, идваща от водопад в далечината. Тя носеше и напрежение, и открито очакване за чудо.

Това заля незрящия и той се надигна.

- Идва ли? - отново попита с надежда.

- Дръпни се настрани, че да не те стъпчат - две ръце го подхванаха и завлякоха нанякъде.

- Пусни ме, хей! Къде ме водиш?!

Страх. И после сила! Вартимей яростно се замята.

- Остави ме, ти казах - извика той. - Искам да го видя!

- Че как ще го видиш? Та ти си сляп!

Мъжът го пусна рязко, явно раздразнен от поведението му.

- Няма да съм вечно сляп!

Думите изненадаха и двамата. Последва кратко мълчание.

- Луд човек! - измърмори помагачът и си тръгна.

Слепецът остана сам в тълпата. Никой не искаше да знае за това, което преживяваше в момента. Целият копнеж на душата му беше събран в това изречение. И той разбра - само Господ можеше да го изпълни.

Викът му се надигна като вулкан, който излива вътрешността си наяве: надежда, скръб, вяра...

- Исусе, спри, помогни ми. Исусе, моля те... Ти можеш...

Но тълпата крещеше по-силно от Вартимей. Всеки искаше да бъде чут. Сред силният шум Вартимей не различаваше дори собствените си мисли. Сърцето му биеше лудо. Нима трябваше да се откаже сега, когато беше толкова близо?

- Хей, приятел - някой го потупа по рамото. - Учителят те вика.

Незрящият се сепна. Случи се! Той бързо се изправи и като се подпираше на своя невидим помощник, ситно закрачи до него.

- Разбрах, че искаш да говориш с мен - мекия глас носеше утеха. - Какво да направя за теб?

- Искам да виждам - пресипнало каза Вартимей. От вълнението гърлото му се беше свило и той леко потреперваше. - От години съм в тъмнина. Това е мечтата ми: да виждам!

- Така да бъде!

Топлина от длани стопли очите на слепия. Той се олюля и бавно ги отвори. Светлина... И толкова цветове! Хора...

Пред него стоеше Исус и се усмихваше широко. Така ли изглежда Господ -обикновен човек и все пак не съвсем?

Хората се вълнуваха заедно с изцерения. Това бе поредното чудо в този ден.

- Благодаря ти, Исус - поклони се Вартимей. После хвърли тоягата, на която се подпираше. Пое дълбоко въздух и викът му се сля с този на народа: вик на свобода и радост, вик на сбъдната мечта.

автор: София Йорданова

По евангелието на Лука 18:35-43 Изцерението на слепия Вартимей