Закхей обичаше работата си. Всеки ден той ставаше рано и отиваше в общината, където работеше като царски чиновник в Юдея. Това му беше по сърце. Още от малък баща му го учеше да прави изчисления и му говореше, че един ден от него ще излезе голям човек. Така и стана. Той вършеше задълженията си с удоволствие, хората го уважаваха, съпругата му го обичаше и Закхей беше благодарен на Бога.

Но от скоро всичко се промени. Манасия - неговият единствен син – се поболя  от треска и никой не знаеше как да помогне. Детето линееше от ден на ден и които и лекари да идваха, само поклащаха глава и не можеха нищо да сторят. Състоянието на момчето се влошаваше. Вече всички очакваха най-лошото.

Закхей преживяваше тежко това. Често докато пишеше, цифрите изчезваха пред очите му, които се пълнеха със сълзи на отчаяние. Удоволствието от работата  повяхна и мъката отравяше  радостта му.

Тази вечер той се прибра у дома по-рано. Тамар го чакаше на двора. Помогна му да се съблече и измие, и седнаха да вечерят. Хранеха се мълчаливо. Това май беше единственото нещо, което  правеше с желание от известно време насам. От стреса ли, що ли апетитът му беше нарастнал и фигурата му се бе поналя. Докато ядеше осъзна, че е прекалено тихо. Погледна към жена си - храната в чинията и стоеше недокосната.

- Какво се е случило? - уплашено попита той. - Как е Манасия?

- Все така - отвърна Тамар - лежи и...нищо. - очите и се натъжиха. – Но друго стана - тя преглътна шумно.

-Един братовчед дойде - Леви – ти го знаеш, от Галилея. Каза, че Исус дошъл там.

Настана тишина...

"Исус - човекът Бог".

Възпитан в принципите на юдейската религия, Закхей не можеше да надскочи предразсъдъците си. Той знаеше, че всеки, който постави себе си наравно с Бога, трябва да бъде убит с камъни. А за Исус това като че ли не важеше. Той ходеше по цяла Юдея, кръщаваше хора с вода, говореше от закона и всички казваха, че е Месия - Божият Син,и че учението му е с власт. На всичко отгоре се носеше мълва, че всеки болен, който отиде при Него, оздравява, всеки сгърбен се изправя...

На Леви можеше да се вярва. Закхей мислеше усилено. Ами ако Исус можеше да им помогне?! Той се качи на покрива и закрачи напред-назад.

Исус огледа народа и се усмихна. Колко много хора бяха дошли при него. Той се чувстваше като техен баща, обичаше ги и се радваше на времето с тях.

Отново щеше да види щастливите лица на изцерените. Всеки един беше нетърпелив да чуе какво ще им говори Господ днес.

- Господине, може ли... имам нужда от теб.

Пред него стоеше добре облечен мъж на средна възраст.Изглеждаше интелигентен и скромен. Личеше, че е човек с власт, но не парадираше с нея. Най-вероятно беше на служба при царя.  Едно нещо го оприличаваше на хората наоколо - надеждата в очите му. Исус го погледна:

- Какво очакваш от мен? - попита той.

- Имам син - проговори мъжът. - Болен е. Много е болен. - спря за момент, за да овладее сълзите си. - Ако можеш, ела у дома, за да го излекуваш.

Господ погледна в сърцето на човека и му стана мъчно. Толкова скръб и борба имаше там. Надеждата ту изплуваше, ту потъваше в тъмнината. Той знаеше,че Отец е приготвил радост за този баща. Днес ще прегърне сина си здрав, днес ще повярва истински в Бога. Но как да провокира  вярата му?

- Ако не видите знамения и чудо, не искате да вярвате!

- Господине, ако не вярвах, че ще ми помогнеш, нямаше да съм тук сега! - надеждата започваше да ражда вяра. - Ела у дома, докато детенцето ми не е умряло.

Исус се усмихна и очите му обгърнаха с любов мъжа.Радваше се всеки път, когато някой му се доверяваше.

- Иди си! Синът ти ще живее!

Човекът се поклони леко и тръгна. Бог го гледаше, докато се изгуби в тълпата. Сърцето Му знаеше какво ще стане по-късно.

Денят преваляше. Слънцето хвърляше последните си лъчи светлина и хълмът наоколо изглеждаше розов. Розови бяха и облаците, които бавно покриваха небето. Птичките се приготвяха за настъпването на нощта, въздухът като че ли звънтеше.

По пътя откъм града вървяха двама мъже. По неясно очертаните силуети Закхей ги оприличи  на  двама от слугите му. Приближавайки се, те започнаха да сочат към него и да си говорят нещо. Затичаха. Наистина бяха Симон и Вартоломей. Отдалече завикаха:

- Жив е, жив е, господарю! Манасия е добре!

Закхей спря. Краката му се подкосиха и той се свлече на земята. В това време те съвсем приближиха. Развълнувани, един през друг разказаха как на "малкия господар" му минало, поискал да яде и днес вече изглеждал съвсем друг. Е, вярно, че е поотслабнал доста и се подпирал като ходи, но...

- Ходи! Вече ходи! - удивляваше се бащата.

Изведнъж се сети:

- Кога стана това? Откога е тъй?

- Вчера, към три следобед.

"Тогава беше" - споменът оживя пред очите му: Исус, тълпата, разговора и думите: "Синът ти ще живее." Той бавно осъзна - беше разговарял с Бога! Изправи се. Краката му, до скоро слаби, сега се изпълниха със сила и Закхей се затича към къщи, забравил за всичко друго. Ще каже на Тамар! Ще каже на всички, че той е говорил с Бога!

Скоро пътят остана пуст. Слънцето прибираше последните си лъчи светлина и хълмът изглеждаше розов. Розови изглеждаха и облаците, които бавно покриваха небето. Някъде в далечината се чу блеене на овце.

автор: София Йорданова

По Евангелието от Йоан 4:46-54