Беше хубаво майско утро. По небето нямаше облаци и вече напичаше. Мелха седеше до прозореца и гледаше навън. Къщата им беше една от най-високите в града и тя можеше спокойно да наблюдава всичко, което ставаше на улицата. Хората сновяха насам-натам, всеки по работата си. Мекият прах, който покриваше пътя, леко се разнасяше при всяка тяхна стъпка и образуваше сива мъгла на една педя от земята. Птичките търсеха храна и чуруликаха почти до прозореца й, но сякаш не забелязваше нищо от това. По лицето й пробягна лека усмивка. Спомни си детството, когато с другите деца тичаше и играеше на прескочи кобила по същите тези улици. Баща й беше дърводелец и този професия позволяваше на семейството й да живее сравнително добър живот. Нямаше нужда да му помага в работата – той имаше свои помощници. Беше свободна и използваше тази свобода от сутрин до вечер, както пожелаеше.

Така премина юношеството й. Момчетата, с които играеше преди вече бяха пораснали и тайно й хвърляха погледи, но Мелха не се интересуваше от това. Имаше свобода, защо да я губи толкова ранно? – Докато не срещна Яир. Яир не беше от нейната компания, дори не беше като другите момчета. Беше отскоро в града – откакто назначиха баща му за началник на синагогата. Момъкът беше строен, смел и в същото време някак скромен. Когато го видя за пръв път, дъхът й спря и тя разбра – това е той, мъжът на мечтите й, този за когото би желала да се омъжи. Огънчетата, които проблеснаха в очите му, когато я погледна, издадоха интереса му към нея. Годежът им не закъсня. А след него и сватбата. Беше най-красивата сватба, на която бе присъствала – нейната сватба! Мелха не помнеше много от нея, защото това, което я поглъщаше през цялото време бяха очите на Яир.

Годините се търколиха една след друга. Първо, бащата на Яир почина и помолиха съпруга й да поеме поста “началник на синагогата”. След това им се роди Ялба. Детето растеше бързо и им носеше голяма радост. Тя беше наследила топлите кехлибарени очи на баща си, който я обожаваше. Същите тези очи, които всеки път сгряваха сърцето на Мелха, когато ги срещне. Мъжът й беше грижовен съпруг и баща, и тя нямаше от какво да се оплаква.

От нищо, освен от един задух, който от време на време минаваше през гърдите на дъщеря й, но винаги беше за кратко. Не и сега.

Жената се обърна и погледа й се спря върху отслабналото телце на детето. Цвета на лицето му беше жълтеникав и от устните излизаше свистене. Задухът я тормозеше вече седмица. Предишната вечер беше най-зле. Ялба се мяташе в леглото и бълнуваше. Беше страшно. Яир се изплаши и излезе, а Мелха не знаеше какво да прави. Когато си спомни това, сълзи потекоха от очите й. Тя коленичи до леглото и тихо застена:

- Ялба, Ялба, какво се случи с теб? Радост моя…

Ялба не я чу. Хладна сянка премина през стаята. Сякаш нечие присъствие наелектризира въздуха. Жената се обърна рязко, но… нямаше никой.

“Така ми се е сторило” – помисли си тя и погледна отново детето. То лежеше в покой. Чертите на лицето му, които преди малко изразяваха страдание, сега бяха странно спокойни. Една мисъл ужили сърцето на измъчената майка. Ръката й бързо се плъзна по слепоочието на момиченцето и трескаво потърси пулс. Нямаше. Мелха се разкрещя:

- Яир! Яир! – с надежда се обърна към съпруга си, като че ли той можеше да направи нещо. – Яир, детенцето ни! Къде си Яир?

Слугите бързо притичаха и подеха жалейката. Обичай беше, когато някой умре да дойдат оплаквачи.

- А-а-а, Ялба, Ялба, няма да се върнеш вече …

- Млъкнете! – извика Мелха. – Къде е Яир?

Всички я гледаха уплашено. Да й кажат ли?

- Той излезе, господарке – смирено се обади Тамар. Тя обичаше господарката си и сега сърцето й се късаше за нея.

- Къде?

- Отиде да търси Исус, господарке. Каза, че няма да се върне без Него.

Исус! През последните дни това име често се споменаваше в домът им. Един от слугите разказваше, че този човек можел всичко – дори да излекува момиченцето им. И ето, че Яир му е повярвал и е тръгнал да гони “Михаля”! Какво може да им помогне този Исус – дори не е лекар! Само Бог можеше да им помогне сега, но явно волята Му беше друга. Сълзи потекоха от очите й и самата тя поде жалейката.

Отчаянието с костелива ръка сграбчи сърцето й и всяка надежда в него угасна. Слугите плачеха сърцераздирателно. Всеки от тях обичаше господарите. Те бяха добри и справедливи хора, и смъртта на Ялба съкруши всички.

- Намерете Яир! Намерете го… - хлипаше майката.

- Не мога да понеса това. Боже, къде си? Боже …

Това продължи с часове. Никой не знаеше точно колко. Никой не видя кога вратата се отвори и Яир влезе с четирима непознати.

- Не плачете, детето ви не е умряло!

Наскърбена, Мелха се обърна да види кой се осмелява да говори това в присъствието на смъртта. И странно, в нея нямаше гняв към мъжа, който каза това.

Пред нея стоеше обикновен човек, който не се отличаваше много от останалите, докато не погледна очите му. Дъхът й секна. Това беше вторият мъж, чийто очи я притегляха неудържимо, но по по-различен начин. В тях имаше толкова любов, че тя сведе глава и се поклони.

- Исус! – това име се отрони от устните й и отчаянието бавно започна да  отпуска хватката си.

Мъжът изгони хората от стаята, с изключение на тримата си придружители. Родителите стояха и гледаха с широко отворени очи.

- Талита, куми! – думите бяха пропити с власт и в същото време с много нежност, загриженост и мир.

Ялба отвори очи и погледна ръката, която се протягаше към нея – ръката на Бог!

- Нахранете детето, защото не е яло скоро – рече Исус.

Държеше се така сякаш знаеше всичко за Ялба.

- Благодаря ти, Господи! – изхлипа Яир и пое в обятията си момиченцето. Сърцето му биеше силно и думите бягаха от него. Заслужаваше си да вярва!

Пред очите му преминаха всички страхове: как остави жена си сама с умиращото дете и тръгна към неизвестното, и без да разбира как, положи вярата си в един, за който всички говореха, че е син на Бога, че изцерява болни, че обича хората. Спомни си мига, когато един от слугите му дойде запъхтян: “Господарю, дъщеря ти умря…” и как Исус го погледна и му каза: “Не се страхувай, само вярвай!” И той Му повярва. Сега развълнувано притискаше дъщеря си и тихо повтаряше:

- Заслужаваше си! Заслужаваше си да вярвам!

Очите му се пълниха със сълзи и гледаха след отдалечаващата се фигура. Тълпите Го следваха и скоро той изгуби Исус от поглед. Необясним мир изпълни душата му и като че ли устните му сами отрониха една дума: “Господ!”

автор: София Йорданова