Представете си, че има нова научна теория, която предупреждава за настъпваща криза и посочва пътя, по който кризата да бъде избегната.

Тази теория бързо получава подкрепа от водещи учени, политици и знаменитости по целия свят. Изследванията се финансират от уважавани филантропи и се провеждат от престижни университети. За кризата се говори често по медиите. Научната й обосновка се преподава в колежите и висшите училища.

Нямам предвид глобалното затопляне. Говоря за друга теория, получила известност преди един век.

Сред поддръжниците й били Теодор Рузвелт, Удроу Уилсън и Уинстън Чърчил. Била одобрена от върховните съдии Оливър Уендъл Холмс и Луис Брандийс, които отсъдили в нейна полза. Сред известните й поддръжници били Александър Греъм Бел, изобретателят на телефона; активистката Маргарет Сангър; селекционерът Лутър Бърбанк; Лиланд Станфорд, основателят на университета Станфорд; писателят Хърбърт Уелс; драматургът Джордж Бърнард Шоу и стотици други. Носители на Нобелова награди я поддържали. Изследванията били подкрепени финансово от фондациите Карнеги и Рокфелер. За провеждането на тези изследвания бил създаден институтът „Колд Спрингс Харбър“, но част от работата била извършена и в Харвард, Йейл, Принстън, Станфорд и Джонс Хопкинс. Законопроекти във връзка с кризата били приети в различни щати от Ню Йорк до Калифорния.

Тези усилия имали подкрепата на Националната академия на науките, на Американската лекарска асоциация, на Националния изследователски съвет. Говорело се, че ако Исус бил жив, и той би подкрепил усилията.

В крайна сметка изследователската дейност, законодателната дейност и оформянето на общественото мнение около тази теория продължили почти половин век. Онези, които поставяли теорията под съмнение, били осмивани и заклеймявани като реакционери, слепи за реалността или просто неуки. Но от днешната ни гледна точка, най-изненадващото е, че толкова малко хора са се противопоставили.

Днес ние знаем, че тази известна теория, която получила толкова голяма подкрепа, е била чисто и просто псевдонаука. Кризата, която предсказвала, просто не съществувала. И действията, предприети в името на тази теория, са били морално погрешни и дори престъпни. Защото накрая довели до смъртта на милиони хора.

Тази теория била евгениката и историята й е толкова ужасна — и толкова срамна за активните й поддръжници, — че днес рядко се говори за нея. Но това е история, която всеки гражданин трябва да познава добре, за да не се повторят ужасите.

Теорията на евгениката гласяла, че в генетичния фонд предстои криза, която щяла да доведе до израждането на човешката раса. Най-качествените човешки същества не се размножавали толкова бързо, колкото по-низшите — т.е. чужденците, имигрантите, евреите, дегенератите, неспособните и „слабоумните“. Франсис Галтън, уважаван британски учен, пръв пише по този въпрос, но после идеите му били подети и разпространени в неподозирани и нежелани от него мащаби. Били възприети от много американци с научно призвание и от още повече, които нямали никаква склонност към науката, но пък се тревожели заради имиграцията на по-низши раси в началото на двадесети век — „опасни човешки вредители“, представители на „надигащата се вълна от малоумници“, които тровели най-доброто от човешката раса.

Евгениците и противниците на имиграцията обединили сили с идеята да сложат край на това. Планът бил да се идентифицират индивиди, които били слабоумни — голяма част от евреите били смятани за такива, а също много чужденци и чернокожи — и да се преустанови размножаването им, като бъдат държани изолирани в специални заведения или чрез стерилизация.

Както казва Маргарет Сангър: „Да се плодят безполезните за сметка на полезните е крайна жестокост… няма по-голямо проклятие за бъдещите поколения от това да им завещаем растящо население от имбецили“. Говори също за тежестта да се носи „този мъртъв товар от човешки отпадък“.

Тези възгледи били широко разпространени. Хърбърт Уелс говори за „неуки пълчища от долнокачествени граждани“. Теодор Рузвелт казал, че „не е в интерес на обществото да позволи на дегенератите да се размножават“. Лутър Бърбанк: „Стига сме позволявали на престъпниците и нищожествата да се плодят“. Джордж Бърнард Шоу казал, че само евгениката ще спаси човечеството.

В това движение имало неприкрит расизъм, например в текстове като: „Надигащата се цветна вълна срещу бялото световно превъзходство“ от американския автор Лотроп Стодард. По онова време обаче расизмът се смятал за незначителен аспект от усилията за постигане на една благородна цел — подобрението на човешката раса в бъдеще. Именно тази авангардна идея привлякла най-либералните и прогресивни умове на цяло едно поколение. Калифорния била един от двайсет и деветте американски щата, приели закони, позволяващи стерилизацията, но се оказала най-далновидната и ентусиазираната — в Калифорния били стерилизирани повече хора от всяко друго място в Америка.

Евгеничните изследвания били финансирани от фондацията Карнеги, а по-късно и от тази на Рокфелер. Последната била толкова активна, че дори след като центърът на евгеничните усилия се преместил в Германия и се пристъпило към обгазяване на пациенти от психиатричните заведения, фондацията Рокфелер продължила щедро да финансира германските учени. (Макар това да не станало обществено достояние, от фондацията финансирали изследванията и през 1939-а, само месеци преди началото на Втората световна война.)

От двайсетте години на двадесети век американските евгеници завиждали на германските, които им били отнели водещата роля в движението. Германците постигали забележителни успехи. В съвсем обикновени на вид къщи били водени, един по един, „умствено дефектни“ индивиди за интервюта, а след това ги отвеждали в задна стаичка, която в действителност представлявала газова камера. Там те били обгазявани с въглероден окис, а труповете били изгаряни в малки крематориуми в задния двор.

По-късно тази програма била разширена в огромна мрежа концентрационни лагери, разположени близо до железопътни линии, за да се улесни транспортирането и избиването на десет милиона нежелани човешки същества.

След Втората световна война никой вече не бил евгеник и никой не признавал да е бил такъв някога. Биографите на силните и известните съумявали да заобиколят увлечението на своите обекти към тази философия, а понякога въобще не го споменавали. Евгениката спряла да се изучава в колежите, макар някои да твърдят, че идеите й и до днес съществуват в общественото съзнание, макар и под различна форма.

Когато се върнем назад, три неща изпъкват над всичко останало:

Първо, въпреки създаването на лабораториите „Колд Спринг Харбър“, въпреки усилията на университетите и пледоариите на адвокатите, евгениката не почивала на научна основа. По онова време никой всъщност не знаел какво представляват гените. Движението набрало скорост, защото си служело с неясни термини, които така и не били дефинирани с някаква степен на прецизност. „Слабоумието“ можело да означава всичко — от бедност и неграмотност до епилепсия. Нямало ясни дефиниции за „дегенерат“ и „неспособен“.

Второ, евгеничното движение всъщност било социална програма, маскирана като научна такава. Негова движеща сила била тревогата заради имиграцията, расизма и нежеланите хора, които се заселват в квартала ти или в страната ти. И неясната терминология помогнала да се скрие какво става в действителност.

Трето, и най-тревожно, научната общност както в САЩ, така и в Германия, не възроптала. Точно обратното. В Германия учените много бързо взели програмата присърце. Съвременни германски изследователи проучили нацистки документи от трийсетте години. Очаквали да намерят директиви, заставящи учените да извършат изследванията. Но се оказало, че не е имало нужда от директиви. По думите на Уте Дайхман, „Учените, включително и онези, които не били членове на [нацистката] партия, помогнали да се организира финансиране на изследванията им чрез собственото си поведение и прякото сътрудничество с държавата“. Дайхман говори за „активната роля на самите учени по отношение на нацистката политика, свързана с расите… където [изследванията] имали за цел да потвърдят расистката доктрина… няма документи, доказващи външен натиск“. Германските учени адаптирали изследователските си интереси към новата политика. А малцината, които не го направили, изчезнали.

Но както се изрази Алстън Чейс: „когато търсенето на истината се обърка с политическата идеология, стремежът към познание се превръща в стремеж към власт“.

Това е опасността, пред която сме изправени днес. И пак затова коктейлът от наука и политика е кофти комбинация с кофти история. Трябва да помним историята и да сме сигурни, че онова, което поднасяме на света като познание, е честно и неопетнено от странични интереси.