Свободата на религията не е отвлечено понятие за професори по право. Тя има значение за всеки човек, а особено за вярващите християни. Ще разгледаме няколко мита, които пречат на свободното практикуване на вярата в Бога в България.

В случая думата мит означава неистина, която е влязла в широка обществена употреба и всички я смятат за истина. Има много митове относно свободата и религията в страната, но четири от тях са най-важни, тъй като са свързани със закона и свободата на религията като законно право.

Мит № 1. За да вярваш законно, трябва да имаш регистрация от държавата.

Това е старо комунистическо разбиране за същността на свободата на вярата и свободата на съвестта. Истината е, че никакво разрешение не е нужно, за да може човек да има едно или друго убеждение. Държавата няма право да преценява индивидуалната вяра на някого или на група вярващи. Забраната за преценка на вярата от държавните служители е отразена в основните закони на Република България – Конституцията и Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи (ЕКПЧ).

Вярата следва личността и нейните убеждения – за убежденията и публичното им споделяне не е нужна регистрация.

Едно сравнение с други основни човешки права ще ни помогне да схванем абсурда, но изискването да се регистрира вярата, за да бъде легитимно провеждането на религиозна дейност или богослужение, е измислено. За свободата на словото, мисълта, споделянето и разпространяването на идеи и убеждения не се иска регистрация, защото това са основни човешки права и свободи, закрепени в Конституцията и гарантирани в демократичното общество. Ако тези права се регистрират пред държавата, за да може тя да ги контролира, какви права и какви свободи са те!

По същия начин свободата на вярата и изразяването й не се нуждаят от регистриране пред държавен орган, за да бъдат законно упражнявани. Свободата на религията е защитена само по силата на това, че личността е свободна да избира и да проповядва своята вяра.

Освен това свободата на словото е част от свободата на религията. Ако някой ограничи религиозното проповядване, той на дело ограничава свободата на словото. По същия начин се разглежда свободата на събиране на закрито без разрешение от властите. Ако властите искат регистрация (разрешително от държавата) за религиозни събрания на закрито, те нарушават не само правото на религия, но и конституционното право на събрания на закрито без разрешение от властите и по всеки друг повод – политически, социален, благотворителен и т.н. Така, ако държавата наруши религиозната свобода, тя на дело нарушава и други фундаментални човешки права, защото те са част от свободата на вярата и нейното практикуване и проповядване.

Мит № 2. За да е легална църквата, тя трябва да е регистрирана.

Това също не е вярно. Църквата е легална и законна само поради факта, че група хора се събират в името на Христос. Съгласно българските основни закони – Конституцията и ЕКПЧ – няма изискване за една църква да бъде регистрирана от държавата, за да могат вярващите да функционират като църква чрез провеждане на събрания, проповеди, евангелизации, мисионерски пътувания, благотворителни кампании, свободно разпространение на християнска литератури и т.н.

Регистрацията по предишния Закон за изповеданията беше стара комунистическа практика за контрол над църковните водачи и хората, които те водят.

Разбирането за ролята на регистрацията в новия Закон за вероизповеданията от 2003 г. не е много по-различно. От новия закон може да се извлече разбирането, че хората от нерегистрираните църкви имат същите права на свобода на религията, както и тези от регистрираните църкви.

В демократичното общество регистрацията е процедура за установяването на удобна законова форма, за да се създаде т.нар. юридическо лице. Юридическото лице е правна измислица, предназначена за улеснение на група хора, които искат да имат банкова сметка на името на своята организация, по-лесно да сключват договори и едно лице (юридическото, т.е. организацията) да бъде носител на имуществени права. В случай, че групата не иска да има регистрация, може само един или няколко нейни представители да сключват тези договори лично за другите. Но регистрацията като процес по образуване на юридическо лице, което се управлява от хора, в никакъв случай няма смисъла на разрешително за вяра или за религиозна дейност. За съжаление този смисъл се влага от много хора – държавни органи, журналисти, редови граждани и дори от самите вярващи.

Ще разгледаме още два мита, които ограбват свободата на вярващите: 1. че държавата в лицето на нейните представители е напълно наясно със законите, които защитават правата на хората и добросъвестно ги прилага; 2. че е нужен специален закон за вероизповеданията, за да стане възможно уреждането на верските въпроси в страната.

Мит №3. Понеже е в закона, религиозната свобода действа автоматично и всички са наясно с нея.

Законът има действие, само когато някой го прилага. Властите често не са наясно със законите, особено с тези, които защитават религиозната свобода. Това положение е плод на дълбоко вкоренения атеизъм и езичество в България. Хората са свикнали да си мислят, че щом държавният чиновник е поставен на дадена позиция, той (или тя) знае най-добре. Това много често не е така.

Като адвокат работех по случаи на нарушени права на религията. Често цитирах на държавните служители Конституцията и Европейската конвенция и тяхното задължение да уважават тези права на хората. Реакцията на повечето служители беше, че тези права не ги интересуват, и че те са хората, които решават религиозните проблеми в дадената им юрисдикция. С такова отношение едва ли някой вярва, че свободата на религията е истинско право.

Свободата на религията се възприема като пожелание за идеалисти, въпреки че това право е ясно записано в основния закон на България.

Освен това подготовката в отговорното отношение към законите на държавния служител невинаги е на нужното ниво. В САЩ и в Холандия, когато се приеме даден закон, има сериозна разяснителна кампания от правителството и подготовка на държавните служители по новия закон за даден период от време. Целта е да може държавните служители да минат през нужното обучение за прилагането му и обществеността да привикне с новите правила. В България невинаги държавните служители минават през сериозна подготовка по разбирането и прилагането на новите закони.

Поради тези причини гражданите имат отговорност да изискват спазването на закона.

Истината е, че много малко местни управници имат идея за това, че религиозната свобода и свободата на съвестта, предвидени в Конституцията и в ЕКПЧ, имат действие на територията на цялата република, която територия включва и техните общини. Затова е нужно всеки християнин да се запознае с правата си. Вярващите не бива да се притесняват да разясняват на управниците, че свободата на съвестта и свободата на религията е закон, който не изключва никого в никоя част от територията на България. В случай, че управниците не се съобразят с тези разяснения, е редно да потърсите помощ от висшестоящи държавни органи или правозащитни организации и адвокати.

Мит №4. Трябва да се приеме закон за вероизповеданията, за да бъде регламентирана религиозната дейност.

Това е невярно. Истината е, че религиозната дейност е вече достатъчно добре уредена от основните закони – в Конституцията и ЕКПЧ. Отделен закон за религията не е нужен. Достатъчно е само църквите, които искат да образуват свое юридическо лице (значението на “юридическо лице” обяснихме в предходната статия), да се регистрират както всички останали нестопански организации като фондация или сдружение. Това решение ще премахне ненужния централизиран контрол над Христовата църква. Развитието на законодателството към свобода или потискане на религията зависи от това, дали позицията на вярващите е активна или не.

Много хора са загрижени, че ако няма религиозен закон, ще се злоупотребява с религията за вършене на незаконни дейности. Отговорът на тази заблуда е, че хората, които ползват религията за незаконни дейности, са много по-малко от вярващите граждани, които спазват закона. Ако някой върши престъпление, вярващ или не, има обща процедура, по която се преследват престъпни деяния.

Държавата може да наказва само за престъпни действия. Недопустимо е държавата да преследва за убеждения и свободното им изразяване, включително и религиозни такива.

Сега действащият Закон за вероизповеданията от 2003 г. предвижда редица абсурдни глоби за проповядване от името на изповедание без нужните пълномощия и други тревожни ограничения. Тези ограничения са на практика дискриминация на религиозна основа. Когато законодателят приема закони, които противоречат на други, по-висши закони, това означава, че хората трябва да заемат активна позиция, която да коригира това положение.

Опитите за приемане на Закон за регулиране на религията в последните 12 години в България са се проваляли многократно, защото всички предложения са били за контрол и държавно потисничество над вярващите и тяхната дейност. Такива законопроекти са с в противоречие с желанието на България да се движи към свободно гражданско общество и към Европа. Закон за религията в свободното гражданско общество може само да установява и закрепява свободата на религията, а не да цели ограниченията на това фундаментално право, както това прави настоящият Закон за вероизповеданията.

aвтор:Виктор Костов
източник: www.point-of-view.org