Има голяма разлика в мисленето на западния европеец и българина. Тук в продължение на 45 години партията е била отговорна за всичко. Хората са вярвали, че решението на техните проблеми идва от партията. В западна Европа хората не чакат държавата или партията да им реши проблемите, а самите те се събират и казват: "Ние трябва да направим нещо, за да живеем по-добре в нашата страна". Говорим за общество - група хора, които искат да направят нещо добро за самите тях и хората след тях.

Ако чакаш някой друг да ти реши проблема - политик или някой от големите е грешка. Двама приятели, които мислят по еднакъв начин по даден въпрос виждат нещо, което не им харесва, например градинката пред блока им е грозна и мръсна. Понеже те живеят там, решават да направят нещо по въпроса, а не да чакат държавата да оправи градинката.

Например сега се обсъжда закон, който да задължи децата да тръгват от 5 годишна възраст на училище. Това на мен ми лъха на тоталитаризъм. Комунистите казваха точно така:  "Дайте си децата в държавните учреждения, ние ще ги възпитаме всички по един калъп, за да работят за държавата после. Държавата - това сме ние". Когато хванеш децата от малки и ги обучиш по твоя начин те стават лесни за управление. В същото време хората, които гласуват тези закони, не дават децата си в тази система, а ги пращат да учат навън. Така когато пораснат, техните деца ще имат широко мислене и ще управляват тези, които са учени по калъп тук.

Ако има реално гражданско общество и хората си казват свободно мнението, управниците няма да имат избор, освен да чуят. Ако те не чуят ще бъдат сменени. Лошото е, че комунизма прогони и уби много от умните, мислещите и можещите хора в България. В момента, хората от които имаме избор, са тези, които са останали, а те не са добрата "половина".  Винаги не-информираният човек зависи от информирания. Тези, които не знаят друго, избират от онези, които са учили за да управляват масата.

Някой трябва да говори, някой трябва да се интересува, да пътува, да види и да бъде промяната, от която имаме нужда - този някой си ти!

автор: Марин Петров